Любов по време на война.

Гледаха се настървено от двете страни на масата. И двамата дишаха тежко. Лицето й беше зачервено от ярост и плач, неговото пък изкривено в злобна гримаса.

- Хайде, хайде. Нека се успокоим. - адвокатите отчаяно се опитваха да спасят положението. - Не можем да свършим никаква работа ако постоянно се прекъсвате и си крещите.

Нейния адвокат я хвана за раменете и й подаде кърпичка, за да я успокои. Тя седна и шумно се изсекна в нея. Мъжът отсреща също седна и сведе ядосан поглед към масата.

- Нека изложим фактите - 9 години сте били женени, сега искате развод по взаимно съгласие, трябва да разделим имуществото. - Адвокатите говореха и си кимаха. - Също така трябва да има дело и за попечителство над Саманта и Браян. Да се реши при кого ще живеят и при кого ще ходят само по празници и уикенди.

- Децата остават при мен и точка!!! - жената прекъсна всички с неистов вик. - Няма да позволя да живеят при теб, некадърнико, ти себе си не можеш да гледаш, камо ли две малки деца!

- Моля ви, успокойте се, доникъде няма да стигнем ако не можете да си сдържате нервите! - Нейния адвокат започна вече да говори с укор.

- Тогава къщата остава за мен - обади се мъжът. - Ако ти искаш двете най-ценни неща за себе си, аз ще вземе второто по ценност след тях.

- Никога! А аз къде ще живея с тях? В кучешка колиба ли?! - Тя определено не успяваше да успокои нервите си.

- Не ме интересува. Ще отидеш при майка си, тя нали има огромна къща в Малибу, мрази ме откакто съм се оженил за теб, така че ще е много щастлива да й се натресете тримата. - Той продължаваше да я дразни, говорейки спокойно и невъзмутимо.

- Не искам да завися от майка си. Мога да гледам децата си и сама. Не ми трябват подаяния, остави ми къщата, ние сме трима, а ти един. - Тя не се даваше.

- Тогава ще взема колата. Ще си намеря квартира, но БМВ-то остава при мен. Трябва да ходя на работа с него, а бог знае колко далеч може да ми е квартирата.

- Как пък не! Не можеш да вземеш колата, как ще карам децата на училище?! Плюс това Сам ходи на уроци по балет през уикенда чак на другия край на града, не мога да я пращам сама по улиците, опасно е!

- По дяволите, не можеш да задържиш всичко! Всичките тези неща съм ги купувал аз, а ти нищо не ми оставяш! Това няма да ти се размине. - Лицето му започна да се зачервява.

- Ето, пак изтъкваш, че нищо не съм свършила за съвместния ни живот, че съм стояла наготово и съм чакала. Майк, аз родих децата ти, завърших образованието си, за да си намеря добра работа и да изкарвам добри пари, не ме изкарвай жалка!

- Ти ли ?! По дяволите, аз съм лекар, изкарвам два пъти повече от теб, учил съм два пъти повече от теб и работя по 24 часа понякога! Работил съм и за къщата, и за колата, и за теб, и за децата!


- Копеле! Винаги си бил такъв, не можеш да купиш всичко, не можеш да купиш мен! През всичките 9 години имах чувството, че живота ми беше платен, че всичко е изкуствено и познай какво - била съм права! Не искам да живея в такава илюзия повече, да се свършва с този развод, за да мога да те видя по-далеч от мен!

- Няма да съм далеч, скъпа, всеки уикенд ще идвам, за да взимам децата, ще ти се усмихвам мазно, мазно и ще дразня така скъпоценното ти полезрение!

- Скапаняк!
- Кучка!

Пляяяс! Чу се силна плесница. Очите му се ококориха, бузата му се зачерви. Тя се беше изправила и го беше зашлевила с всичка сила. Очите й горяха, ръката я заболя. Той с неудомение се докосна по лявата буза. Тя изхълца силно и изтича към вратата, която се затръшна с всичка сила след нея.

В кабинета настана тишина. Адвокатите бяха онемели от вече 15 минути, но Майк беше втрещен. След този шамар осъзна колко много е разстроил жена си. Потърка удареното място и се изправи бавно. Тръгна към вратата.

- Господин Джаред, почакайте, не излизайте и вие! - адвокатите трепереха от отчаяние.

Той изобщо не ги чу, а затвори вратата след тях. Тръгна към тоалетните. Влезе без да се замисля в женската. Вътре имаше няколко жени, които си пудреха лицата. Изнизаха се бързо, притеснени и ококорени, шушнейки си възмутено. Той спря и се погледна в огледалото. На лицето му имаше голяма червена ръка. Чу хлипане от средната тоалетна. Почука.

- Заето е - чу се ридание. Почука втори път. - Казах, че е заето по дяволите, и тук ли не мога да намеря уиединение!.

- Аз съм - тихо каза той. Настъпи тишина.
- Какво правиш тук? - попита тя след малка пауза.
- Излез, искам да поговорим.
- Така ли? След всичко, което ми наговори, на което ме подложи вътре, пред тези хора? Как не те е срам!
- Умолявам те, излез.

Тя изчака 1-2 минути без да проговори, за да види дали той ще си тръгне. Когато след известно време той почука пак, тя ядосано отвори вратата и го погледна право в очите.

- Безсрамник! - Очите й бяха червени, по лицето й се стичаха сълзи, цялата трепереше.

Той я погледна. Гледаше я и мълчеше. Видя колко е тъжна, колко я боли, колко е малка и нищожна в този момент.

- Хайде, няма ли да кажеш нещо, отворко? Нали много ти знаеше устата вътре?!

В същия момент нещо я обгърна. Тя се вкамени. Беше я прегърнал. Стискаше я и беше заровил глава в косата й. Тя не знаеше какво става, как да реагира. Гледаше през рамото му с широко отворени очи, виждаше величествения му гръб в огледалото отсреща, как я беше обгърнал, както скала, препречваща на вятъра да обрули дървото. Стискаше я силно, но с цялата нежност на този свят. Галеше рамената й. И ридаеше. Стояха дълго време така. След това той я пусна, направи две крачки назад без да си вдига главата. Лицето и косата му бяха мокри, червеното от бузата му все още ярко си личеше. Тръгна към вратата. Докосна дръжката и в този момент тя се хвърли към него. Той я вдигна, тя го обгърна с крака. Качи я на мивката и започнаха да се любят. Времето спря. Бушуваща и задържана от толкова време страст изведнъж се изля върху тях. Любиха се както преди, както в началото, когато бяха първите им срещи, първите им трепети, пеперудите в стомаха. Сега тръпката беше два пъти по-силна и опустошаваща. Той проникваше в нея, тя стенеше и забиваше нокти в гърба му. През главите и на двамата минаха всичките им хубави моменти заедно - първата целувка, първия секс на задната седалка на колата, предложението му за брак, сватбата, на която присъстваха само най-близките им хора, новата къща, която техните им купиха задружно, работата, която той винаги беше мечтал да има, след това и нейната, година след това се роди Саманта, бяха най-гордите родителите на света, след 2 години станаха още по-горди от появата на Браян... Всичко това ги заля и ги завъртя. Нямаше болка, страх, мъка, ярост, разруха. Всичко съкровено се беше върнало.



В края на коридора, в кабинета, адвокатите чакаха клиентите им да се върнат. Но никой повече не отвори вратата.