четвъртък, 29 октомври 2009 г.

Беше любов...

Караше по улиците вече от часове. Не че му беше интересно, просто нямаше какво да прави като се прибере. Онази негова квартира, мрачна, с мухлясали стени, тясна... Не, не, в колата му е по-удобно. Беше изморен, тази работа го съсипваше.Не очакваше да е толкова тежко като пристигна тук преди 2 години... Но беше рано, не искаше да се прибере и просто да заспи. Яд го беше, че нищо не се случва с живота му. Всеки ден ставане рано, работа до късно, набързо приготвена вечеря и пак в леглото. Отегчен беше. И някак примирен.
Минаваше тъкмо през улицата, наречена с циничното име "Де Пута", поради големия брой проститутки, обитаващи я в късните часове, та дори и през повечето време на деня. Замисли се, че никога не е минавал от тук. Почна да се оглежда любопитно. Имаше ги всякакви - дебели, кльощави, ромки, мексиканки, бели, индианки - каквото се сетиш. С абсолютно никакъв вкус за облекло, мръсни, с мазни коси и жълти зъби. Някои дори нямаха зъби - по-лесно им беше да въртят свирки. Една такава му се ухили уж палаво, а той потръпна от отвращение. И все пак караше бавно, не искаше да премине бързо през тази улица. Той нямаше опит с жените, преди 5-6 години се опита с едно момиче, но тя го ограби и изчезна. Оттогава беше пренебрегнал този пол.
Както се беше замислил, някой почука на стъклото. Той се сепна и спря. Едно момиче седеше и го гледаше с очакване. Беше доста хубавичка, не приличаше на проститутка, но все пак беше точно такава. Беше облечена с вкус, макар и мизерно. Дълъг шлифер, червена блузка отдолу, очертаваща апетитните й форми, поличка, но не от онези лъскавите, лачените - беше дънкова, малко над коленете. Краката й бяха страшно дълги. Беше като антилопа. Токчетата очертаваха красивите й стъпала и тя определено се отличаваше от всичката сган наоколо. Червена, огнена коса и очакващи зелени очи. Нещо необикновено имаше в нея."Хеееей, пич, чуваш ли ме, къде блееш?".Той се беше отнесъл да я оглежда. Смъкна стъклото. Тя се наведе и бюста и веднага се наби в очите му. "Искаш ли да се кача?". Той мълчеше, просто забил поглед в деколтето й. "Ехо, малкия, прибери си ченето и отговори, нямам цяла нощ да те чакам!". Той се осъзна и поклати отрицателно глава. Страх го беше да се занимава с жена с такава професия."Не знаеш какво изпускаш, момче", погледна го злоядо, фръцна се и се качи пак на тротоара. Той запали колата и продължи. НО мислите му бяха постоянно при тази жена, тази пантера, знаеща своите качества и умееща да ги използва. Защо толкова му беше направила впечатление? Имаше нещо различно в нея... НЕ! Трябваше да се върне, искаше да я види отново! Обърна без да се замисли и се върна. Нямаше я на същото място. Той излезе от колата и се огледа нервно. Видя я от другата страна на улицата, тъкмо се беше наклонила към един автомобил. Вратата се отвори и тя понечи да влезе, когато чу вик - "Не влизай!". Обърна се и видя онзи хлапак, който преди малко я беше пренебрегнал. "Какво си се разкрещял, не виждаш ли, че върша работа?". "Ела, моля те, ще ти платя двойно, не, не.. тройно! ако се качиш при мен". Очите й се ококориха. "Ама да знаеш, че пича щеше да даде много пари за мен". "Давам тройно, само ела!". Тя погледна мъжа вътре, измънка му нещо и затвори вратата. Чу се груба псувня отвътре, колата изсвистя и пое в търсене на нова жрица на любовта. Пантерата с два скока се озова в автомобила. Той седна и запали двигателя. Седяха вътре и мълчаха. Не знаеше какво беше направил току що. Та той нямаше толкова пари, защо му беше да я вика? "Къде ще ме водиш?". "Амии, в нас? Но е мръсно и стените са мухлясали." "Не ми пука какви са шибаните ти стени, карай натам" Езика й беше остър, типичен за улична курва.
Стигнаха до неговото място след 15 минути. Асансьора не работеше, и тя няколко пъти изпсува докато се качваха към 6-тия етаж. Влезе и и си метна чантата на първия стол, който видя. Пльосна се на дивана и запали цигара. Той не пушеше и се ядоса, че тя не го попита дали може да запали. Но все пак какво можеше да очаква от една жена без никакво възпитание? Отвори прозореца, за да не го дразни дима. Тя го погледна, премлясна. "Какво сега? Ще вършим ли работата?". "Аз..."."Хаха, ясно, за пръв път ти е". Тя го погледна дяволито и скочи. Приближи се и нагло, бързо, му захапа ухото. Той подскочи и се дръпна. Тя се ухили широко. "Не се притеснявай малкия, аз ще ти покажа какво трябва да правиш." Пак се приближи и си сложи ръката на ципа на дънките му. Той се дръпна още по-рязко и извика "Спри! Не те извиках за това!". Тя се вкамени и го погледа учудено. "Как не си? Мен за друго никой не ме вика, това ми е работата и ти трябва да се възползваш от нея.""Не, исках да си поговорим, да те опозная, ти изглеждаше различна на фона на всички други, ще ти платя само, за да говорим." Тя зяпна и за малко не изпусна цигарата. "Какво ти става, будала такава?! Нима не искаш да ме чукаш като бясно животно, не съм ли достатъчно красива за теб?!" "Нищо подобно, по-красива си от всички други, но усещам че има нещо повече в теб!". Тя започна да се смее истерично и грозно. "Сбъркал си малкия, няма нищо особено в мен, просто съм жена за чукане и нищо друго и ако скоро не започнем да вършим работа ще си хвана партакешите и ще си тръгна!". "Колко ти предлагаше оня?". "Триста". "Давам ти 1000 ако останеш". Тя не каза нищо. Замисли се. След 10 секунди се усмихна и каза "Защо пък не, още по-лесно изкарани пари ще са това!". Настани се пак на дивана, кръсоса крака и зачака. Той седна срещу нея и я загледа. Гледаха се дълго, пълна тишина, само шума от колите се чуваше през прозореца. И той започна да я разпитва. Питаше я за детството й, за родителите й, за училището, за любовта, мечтите, желанията... Тя стоеше вкаменена, но отговаряше. И нещо в нея започна да се отпушва. Сякаш стената рухна. И тя се откри. Започна да обяснява, да разправя надълго и нашироко. Живота й е бил нормален, но всичко се обърнало когато започнала да има нужда от повече пари и по-малко наставления от родителите си. Печелила конкурси за красота, преживяла е тежка раздяла с най-голямата си любов и т.н и т.н... Откри душата си пред него, напълно непознатия за нея човек. Плака, смя се, крещя, говореше шепнешком. Говориха, говориха... Нямаше изчерпване, всичко си казваха и винаги имаше още.
По едно време тя се приближи и седна до него. "Знаеш ли, ти наистина се опита да ме разбереш и го направи. Колко чаках такъв момент, в който да има на кого да разкажа за своите проблеми и неволи, за мен си. Ти ме видя, позна ме и го направи. Чуствам се чиста, олекнала. Благодаря ти." Той виждаше друга жена. По-усмихната, по-ведра, и още по-красива. Нямаше груб език, нямаше непохватни ръкомахания и зловещи погледи. Просто едно момиче, искащо повече от живота. Усмихваха се. Той я погали по лицето и тя усети нещо различно, нещо истинсико, не като предишните мъже, които са я клатили цял живот по улиците. Изведнъж нещо и в двамата се пречупи и те просто се сляха. Тела и души. Всичко беше като фантазия, земетресение, цунами... В този миг те правеха любов. Истинска любов, отпушваща сетивата им. Съзнанията им бяха пречистени и искащи. Искащи още от тази капка шанс. Любиха се дълго и нестихващо. Накрая заспаха, тя увила красивите си дълги крака около него, той опрял главата на гърдите й.
Дори докато спеше той я сънуваше. Усмихваше се и не искаше съня да свършва. Събуди се на развиделяване, алармата за работа успя да го откъсне от тази магия. Отвори очи и потърси с ръка онези вълшебни форми. Нея я нямаше. Другата половина беше изстинала, значи си е тръгнала още в ранните часове. Изправи се, огледа се. Видя бележка на нощното шкафче. Взе я и я прочете. Усмихна се, остави я на леглото, облече се набързо и тръгна за работа.
Слънцето бавно се надигна и освети стаята след него. Лъчите достигнаха леглото и заблестяха върху листа хартия, на който пишеше "Беше любов. Благодаря ти..."

вторник, 27 октомври 2009 г.

Парад на размити образи


Парад на размити образи,
очи, разнебитени и сиви,
Лица, обезобразени и безчуствени,
това сме ние, това сме ние.


Кой сложил маска, кой пък перелина,
дерат си кожата собственоръчно,
куцукат бавно в някоя посока,
парад на кукли, на роботи.


Една колония, крива, грозна,
след тях всичко става черно и невзрачно,
хора без души, без сърца, без воля,
едни слуги на ежедневие победоносно...


Това сме ние - жалки, скучни,
това ще бъдем занапред,
ако сам не решиш от какво имаш нужда,
никой няма да го направи вместо теб!

вторник, 20 октомври 2009 г.

За последно.

Погледна я с онзи поглед, на който преди време тя не можеше да устои. С питащи, мокри очи, той търсеше нейните. Но тя някак не се трогна. Мислеше си, че преди време с този поглед му е прощавала и най-глупавите грешки и всичко е продължавало сякаш винаги е било наред. Сега й се струваше изкуствен. Подправен. Самата мисъл, че се опитваше да я примами с това я отвращаваше. А беше ли искрен? Обичаше ли я?

- Какво искаш от мен?
- Да ме обичаш...
- Нима имаш нужда от това?
- Имам и винаги съм имал.
- Вече не ти вярвам.

Бяха застанали от двете страни на една локва. Дъждът тъкмо беше поутихнал. Тя го гледаше отчуждено, учудено. Той премигваше и устните му трепереха. И двамата бяха задъхани. Доста време си крещяха докато тя бягаше от него по улицата. Хората се обръщаха, оглеждайки се откъде идва тази врява. Сега и двамата бяха изморени и просто се оставиха на този разговор.

- Постоянно си мисля за теб!
- Дали?
- Не ми ли вярваш?!
- Казах ти, трудно ми е вече.


Стояха и се гледаха. Въздуха беше студен, времето - подтискащо. Сякаш всичко беше в синхрон с тази раздяла. През главата й минаха като на лента хубавите моменти, прекарани с него, как вървяха по тази улица, смеейки се и хванати за ръка. Никога не си бе помисляла, че може да дойде края. Толкова беше щастлива. Но той вече не я разбираше. Беше станал друг човек. И това тя не можеше да отрече.

- Спри да вървиш след мен, няма смисъл.
- Защо да няма? Дължиш ми обяснение.
- Всичко приключи.
- Не е!
- Не бъди егоист... И ти знаеш че е така.
- Не може да е така, аз те обичам...
- Само с обич не става...
- Мислиш, че съм се променил?
- Отдавна...
- Защо не си ми казала по-рано?
- Първо мислех, че си въобразявам, после изчаквах, защото се надявах сам да се усетиш, но не се получи...
- И все пак трябваше да ми кажеш!
- Ето казвам ти сега!

Викът й отекна в глухата тишина. Той сведе глава. Започна нервно да навива крайчеца на палтото си. Погледна я пак. Тя стоеше все така безмълвна, насила застанала от другия край на локвата. Погледа й беше празен. Той помнеше пламъка в очите й всяка вечер когато я заварваше в леглото си, полугола и очакваща...

- Нека да се опитаме да поправим нещата...
- Защо си мислиш, че аз не се опитах? Ти беше толкова отнесен, толкова сляп за това, че изобщо не можа да видиш какви усилия положих да запазим всичко наше...
- Не е вярно!
- Дали?...

Мълчание. Атмосферата започваше да ги задушава все повече и повече. Тягостно. Той усещаше, че това ще бъде краят. Тя вече го знаеше.

- И какво ще бъде оттук нататък?
- Нищо.
- Как така нищо? А няма ли да останем приятели?
- Не. Не трябва.
- Защо не трябва? Аз искам!
- Но аз не.
- ...
- Всичко свърши, разбери го. Време е всеки да продължи по своя път.
- Не мога да оставя нещо такова да отмине просто така.
- Няма друг начин, така ще е по-добре.
- Значи... не мога да те убедя?
- Не, съжалявам.
- Край..
- Да, край.

Той наведе глава отново. За секунди тъмнината го обгърна, тишината също. Стори му се цяла вечност. Усети движение отсреща. Успя да се надигне точно когато тя го целуваше по бузата. Изтръпна целия. Очите им се срещнаха. И пак - нищо. Пламъка го нямаше. Това просто беше целувка за сбогом. Тя бързо се отдръпна. Отметна червеникавата си коса, кимна леко и се затича в тъмнината. Токчетата й отекваха по мокрия асфалт. Той остана там, в единия край на локвата. Нещо мокро се затъркаля по бузата му. Капка дъжд? Не, беше нещо горещо. Сълза. Докосна устните му, заигра се на ъгълчето им и му разкри какво е загубил току що...

четвъртък, 15 октомври 2009 г.

Моят свят...

И палиш слънцето, протягайки напред ръка.
И спираш вятъра, премигвайки веднъж с очи.
Земята по-зелена е под твоите крака.
Дъждът усети ли те - спира да вали...

Когато с мен си - времето е спряло.
Когато тръгнеш - почва ураган.
И някак всичко е еднакво посивяло,
щом теб те няма там...

За мене ти си всичко - малко и голямо.
Без теб живота ми ще бъде ад.
И шепна аз, глава на теб опряла:
ти си моят малък и единствен свят...


*** посветено на най-обичания...***
Related Posts with Thumbnails