четвъртък, 23 юли 2009 г.

Нещото.



Мисълта за едно голямо Нищо накрая на пътя е нещо плашещо. А ти цял живот щеш нещеш вървиш към него. Когато си близо до него сетивата ти го усещат и все пак няма накъде да избягаш, продължаваш целеустремено напред. Всеки завой ще е сякаш нещо долно, нещо неприсъщо, а голямото Нищо просто те тегли... И сякаш си обречен. Цял живот живееш, очакваш, стремиш се, преживяваш, запомняш, дори и забравяш, и накрая всичко отива на вятъра, издухва се като една незначителна прашинка. Постигаш неща, които през половината си живот си искал да постигнеш, имал си страшно силни усещания, които са ти останали за вечен спомен, и когато това НИЩО дойде, то просто ги изтрива и потъваш във вечен мрак...
Да, говоря за смъртта. Страх ме е от нея. Оставям настрани всички други малки или големи фобии, които имам като страх от височини, хлебарки, или разни дразнещи звуци. Това, което ме очаква накрая е най-голямата фобия. А има хора, които не ги е страх, не им пука, просто са спокойни. Как го правят? Мисълта, че някой ден просто ще изчезна от този свят, че тялото ми ще се разложи и ще изгние е някак си ужасяваща. Няма да мога да мисля, да виждам, да чувствам, да преживявам, и всички тези дребни неща, които изредих в началото. Може да ме мислите за параноичка, аз също гледам да не мисля за това постоянно, но когато се сетя и просто изтръпвам. Някак си ми се вижда нелогично някой да те дари с живот, да го оползотвориш по най-добрия или лош начин, да изкараш невероятни моменти, да обичаш, да мразиш, да познаваш толкова достойни и недостойни хора и накрая - просто спира всичко. Какъв е замисъла на цялата идея? Защото според мен това съществуване се обезмисля, и ако един ден просто изчезне всичко от главата ти като събрана информация и просто изчезнеш самия ти - ами, какво по дяволите?!
Не вярвам в задгробния живот, нито в прераждането, но ми се иска страшно много да е истина поне едното. Оставяш следа, но докога? Следите се оставят докато си жив, а не когато умреш... Не и такава следа.
Депресиращо, нали? Сетих се и реших да споделя, не съм депресирана, щастлива съм от това, което имам и което ми предстои да преживея, за това и ме е страх. Може да кажете, че е безмислено да се страхувам, защото някога ще стане, но аз се страхувам и ще се страхувам, и просто се надявам като ще става - да стане след ужасно много време.
Бла-а-а ... едно НИЩО.

Скитница.



Отново е нощ.Вървя по улицата сама.Падат едри капки.Лицето ми е мокро,капките се стичат като сълзи по бузите ми.Ами ако наистина са сълзи?Не,не плача,вече нямам сили...Очите ми са сухи,толкова сухи,че даже и сълзите не могат да ги пропият.Вървя и гледам към земята.Нямам сили да вдигна глава.Не мога да позная обувките си - изцапани са с грозна кал.Усещам,че съм мокра,имам чувството,че се давя.Сега,с цялото си същество искам този дъжд да ме залее с всичката си сила и да ме заличи от тази нечиста земя.Вървя напосоки,не зная накъде,обикалям безцелно улиците на града.Всичко е толкова чисто и красиво,блестят светлини,насякъде нещо шуми.А аз не чувам и не виждам нищо.В сърцето ми е настъпила само нощ...Къде си ти сега?Защо не си до мен в този момент?Но защо ли питам,след като знам отговора.Ти си с друга,нея галиш,нея целуваш,нея,само нея...Не те е грижа за мен,какво правя,как се чувствам.Но няма значение.Ние никога няма да се видим пак.Може би някоя случайна нощ ще ме видиш да се скитам без цел по улиците на града.Не се опитвай да ме заговориш,няма нищо да ти кажа.Само ще те гледам със сърце,в което вечно ще вали.И ще боли...

Миг.


Миг неизживян,
миг съкровен,
миг дългоочакван,
миг за теб и мен.

Чакаш ли ме още там,
където каза ми преди?
Или пък си вече тук,
и ме гледаш нежно отстрани.

Някъде над мен има светлина,
и сякаш чувам нечии слова,
как шепнат, викат и крещят,
че ти идваш, че си на път.

Миг закотвен,
миг сътворен,
миг за теб,
миг за мен,
Миг, миг непокорен...


Related Posts with Thumbnails