сряда, 6 март 2013 г.

Мързеливи дни.


На мене все ми е студено.
И ти отново ми се смееш.
"Как може да ти е студено?"
Прегръщаш ме, за да ме сгрееш.

Навън е ранна пролет.
Небето носи своята усмивка.
Почесвам те по рамото ти голо.
И сгушвам се под топлата завивка.

Неделя е. Денят за мързелуване.
Във стаята се носи ароматът на кафе.
Преди да станем се целуваме.
И галиш ми бедрото със ръце.

Отпиваш от кафето жадно.
И палиш сутрешната си цигара.
Излизаш на терасата прохладна.
Лъчи от слънце по леглото се прокрадват.

Обичам тези мързеливи дни.
Онези след безкрайните ни делници.
Обичам те и тебе. Запомни.
Във всеки ден от всяка седмица.




понеделник, 7 февруари 2011 г.

Тази.

Аз съм тази, която чертае пътеки.
И тази, която те води през мрака.
Аз съм тази, която те знае къде си.
И тази, която все още те чака.

Аз съм тази, която те пази от слухове.
И тази, която не иска да страдаш.
Аз съм тази, която създава трусове.
И тази, която те кара да скачаш.

Аз съм тази, която раздира небето.
И тази, която ти дава лъчи.
Аз съм тази, която ти гали лицето.
И тази, която следи те с очи.

Аз съм тази, която ще ходи след тебе.
И тази, която те пази от трапа.
Аз съм тази, която не мисли за себе си.
И тази, която очаква...


четвъртък, 21 октомври 2010 г.

На Вили.

Порасна пред очите ми
и сякаш беше вчера
когато мама те донесе
в студената неделя.

Очите ти големи
блестяха те лъчисто
и погледа ти шареше
с нескрито любопитство.

Поех те във ръце
и почувствах нещо силно
погледнах те и вече знаех,
че те обичам несравнимо.

Със теб прекарах детството
научих се да те разсмивам,
да отменям мама в нужда
и да те закрилям.

Сега си вече по-голяма,
и животът те отрака,
но помни - когато имаш нужда
до теб ще бъде твойта кака!

петък, 1 октомври 2010 г.

Пак и пак...

На един дъх те изпивам,
и когато затворя очите си
пак те намирам.


И когато те намирам,
давя се във парещия ти поглед,
и умирам.


И когато умирам,
вместо светлината виждам теб,
и не загивам.


И когато не загивам,
те обгръщам с тяло
и така заспивам.


И когато заспивам,
аз сънувам, че си тръгваш
и те спирам.


И когато аз те спирам,
ти отново ще изчезнеш,
за да мога пак и пак да те намирам...


сряда, 4 август 2010 г.

Fragile.

Дръж ме здраво.
Малка съм.
И съм крехка.
Безброй пъти съм чупена.
Безброй пъти и лепена.
Изградена съм от ситни частички.
И не съм от камък.
Докосвай ме нежно.
С грация.
Не стискай.
Боли.
Прибери ме.
Някъде на топло.
И на меко.
За да ми е уютно.
И да не ме е страх
от повторно чупене.
Защото още едно и няма да издържа.
Крехкото ми сърчице ще се пръсне.
На хиляди миниатюрни чувства.
И този път никой няма да може да ме събере.

На твоето лепило разчитам...

вторник, 29 юни 2010 г.

Попей ми.

Попей ми.
Аз ще те слушам. И сякаш това ще изтрие мръсотията от този ден.
Попей ми.
До теб ще се сгуша. Ще знам, че песента е само за мен.
Попей ми.
И нека тази песен отвори всички мои сетива.
Попей ми.
Животът така е по-лесен. Нали живеем само за мига?
Попей ми.
И нотите самички ще излизат. Ще галят утрото на всеки ден.
Попей ми.
Със лирики светът ще се зазида. И няма да изглежда вечно уморен.


Защото този ден е мръсен, и мръсни ще са всички дни от тук нататък.
Но ако всичко почва с песен, то всеки ден ще носи своя жегващ отпечатък.



четвъртък, 10 юни 2010 г.

Апатия.

И как да погледна света, когато той не гледа към мен?
И как да знам кога апатията ще ме напусне, след като нищо не идва да я замести?
Един и същи град.
Един и същи ден.
Сиво и пак сиво.

А аз съм човек. И искам да живея. Да живея и да ми харесва, че го правя.
А обстановката те смачква.
И атмосферата също.
Сиво и пак сиво.

Не съм негативна. Просто обективна.
Когато се оглеждаш и не виждаш това, от което имаш нужда, какво друго ти остава?
Остава ти да хванеш за ръка апатията.
А за другата ръка те хваща отегчението.
Сиво и пак сиво.

А ако можех да направя един голям скок и да ида другаде.
Някъде където да се почувствам жива.
И да усещам хубавите неща.
Сиво и пак сиво, обаче...

Искам да се махна. От света!




Related Posts with Thumbnails