Завинаги твоя...

Отвори с мъка очи. Някаква силна светлина го заслепи. Миришеше на нещо умряло. И разлагащо се. Когато се опита да помръдне усети, че е завързан. Наведе глава, за да погледне и някаква ужасна болка го преряза през тила. Миришеше му на кръв. Собствената му кръв. Усещаше главата си мокра от кръвта си. Причерня му, но успя да остане в съзнание. Огледа крайниците си. Беше завързан с много въжета около някакъв стол. Беше кален и мръсен. Явно го бяха влачили, за да го докарат до тук. Огледа се. Малката крушка съвсем леко осветяваше помещението. По очертанията виждаше шкаф, върху който стоеше стар и малък телевизор. Срещу тях пък имаше купчина метали и ламарини. Това беше нещо като мазе или склад, предположи той. Всичко беше в паяжини и прах, не беше ползвано от векове. Беше тясно и студено. А той беше по тениската, с която спеше и направо умираше от студ. Последното, което си спомни беше, че става през нощта, за да си сипе чаша вода. Чу стъпки и след това... нищо. Всичко му беше мътилка в главата. Докато се опитваше да си спомни, вратата срещу него се отвори със страшно скърцане. Появи се силует, който той едва едва различи, заради слабата светлина. Силуета се приближи и по очертанията се разбра, че е женски. Чу се лек смях. Той онемя и присви очи. Този смях не можеше да се сбърка. Това беше тя!
Жената се приближи и се наведе към него. Очите й се стрелкаха налудничаво, усмивката й беше озъбена, изглеждаше някак освирепяла. Той се опита да отметне ужасен главата си назад, за да е колкото се може по-далеч от това нечовешко лице. Тя го хвана за косата и го дръпна рязко към себе си. Онази същата болка се заби с всичка сила в мозъка му. Усети как ще припадне, но тя му заби толкова силен и болезнен шамар, че той се свести на мига. Жената започна да се хили неистово."Колко си жалък, драги, само колко си ми жалък.." изрече тя. Той не можеше да изкара никакъв звук от устата си. Беше вцепенен от страх и ужас.
Пред него седеше жената, с която живееше 5 години, която обичаше и уважаваше толкова време, и която една вечер просто не се прибра. Това се случи преди година и той го прие много тежко. Търси я къде ли не, обади се на всичките й роднини и познати, но така и не можа да получи каквато и да е информация. Тя просто изчезна безследно. А сега се появяваше внезапно и то по какъв начин! Не знаеше как да реагира. Тя го беше изоставила, а сега го беше отвлякла!
Тя каза "Май се чудиш какво става, а?". Той успя само да кимне. "Не си прави грешни изводи. Обичах те, обичам те и сега до полуда! Живея с мисълта за теб всеки ден. Защо се махнах ли? Защото умирах от ревност. Ревнувах те от всичко и всички, не исках да обръщаш внимание на никой друг освен на мен. Аз бях твоята жена, ти обичаше мен и не трябваше така да ме тормозиш психически! Затова реших да се махна и да измисля как да те имам само за себе си. Сега, година по-късно ще те имам, мили мой, ще те имам...".
При тези думи тя отвори чантата си и извади нещои метално, което блесна. Очите му съзряха пистолет. Тя го завъртя няколко пъти и го сложи пред него. Най-накрая той успя да промълви "Защо го правиш?". Тя стана и се приближи. Взе пистолета и с дулото му го погали по косата. Той претръпна и изпадна в ужас. "Казах ти защо го правя. Ще бъдем заедно завинаги. Само аз и ти. Без да има кой да ни раздели. Дори и да трябва да те убия. Мисля да убия и двама ни. Ще отидем някъде на по-добро място и ще си бъдем само двамата...". Той усети как сърцето му заби лудо, сякаш ще изскочи от гърдите му. През всичките тези години той бе живял с една луда. Луда, която е планирала да го убие, да убие и себе си след това. "Не го прави, ела си вкъщи, няма да се отделя от теб!". Не знаеше какво говори, но искаше по някакъв начин да я разубеди, или поне да я задържи, за да може да измисли какво да прави. "Хаха, скъпи, да живеем пак заедно няма да помогне, защото винаги ще има външни фактори, които ще те отделят дори за минута от мен. А аз не мога да го преживея."
Обзе го неистова паника. Беше толкова изплашен, че колкото и да се напъваше нищо не му идваше на ума. А нямаше време. Тя го прегърна през кръста от отзад и го стисна силно. "Колко те обичам, как се радвам, че ще бъдеш само мой". "Стой, поседни срещу мен, нека да те погледам колко си хубава". Тя се усмихна широко и застана срещу него. "Знаех си, че още ме искаш, въпреки че ме нямаше цяла година." "Искам те, искам да те погледам малко преди да се слеем в едно.". "Кажи ми как ме искаш, сладък" тя се ентусиазира. "Искам да заголиш рамо, обичах като носеше онези разголени блузи". "Тя бавно смъкна ръкава на блузата си надолу и лекичко подаде рамото си навън. "Точно така, страхотна си ти, красавице. Сега, погали се леко по бедрото. "Мръсник си ти обаче" промълви доволно тя и бавно прокара ръка по крака си."Сега искам да хванеш това оръжие и бавно да се докосваш с него, искам хладната му повърхност да те кара да настръхваш." Тя бавно повдигна пистолета и започна да го допира леко до кожата си. "Точно така, боже, колко си възбуждаща". Тя се усмихна с нескрито задоволство "Естествено, скъпи, за теб съм винаги такава". Започна бавно да прави кръгове с дулото по рамото си, шията, лицето си... Допря го леко до устните си. "Харесва ти да ме гледаш нали, аз съм секс хищница, сладък, няма да намериш друга като мен". Прокара го по устните си и лекичко започна да го ближе. "Обичаше като ти духах нали? Винаги съм се справяла страшно добре." Бавно го вкара в устата си и започна да прави движения навътре-навън. Тогава той каза "А аз обичах да свършвам в устата ти, да усещаш моята течност, как минава през цялото ти тяло и.." БУМ! Огромно количество кръв и мозък го опръскаха. Замириса на изгоряло и на изпържени мозъчни клетки. Той погледна дупката в главата на жената срещу него и започна да крещи. Крещеше с пълно гърло "Помощ!". Крещеше от радост, крещеше с всичка сила...

Твоят ангел.

Когато заспиш вечер
ще прелетя и ще кацна до главата ти,
няма да има кошмари, няма да чувстваш студ.

Парещия ми поглед ще те топли,
ще те прегърна както никой друг.

Ще ти говоря, ще ти разказвам приказки,
а ти ще се усмихваш на сън.

Ще те целувам по устните, по челото,
напук на всички там отвън.

Ще бъда твоя ангел хранител,
ще те защитавам от целия свят.

Ще те завивам, ще се сгушвам в теб,
и ще изпитвам тайна благодат.

А когато утрото настъпи,
ще оправя разрошената ти коса,
ще целуна затворените ти клепачи
и бавно, тихо, аз ще отлетя...

Тя е...

Не мога без нея,
тя е чудо, усещане, чувство..
Обгръща ме и ме отвлича в плен
на собственото ми задоволство.
Тя е нещото, с което всеки се чувства по-добре,
по-освободен, по... истински.
Има я навсякъде, искаш ли - ще я чуеш.
Тя е сътворение, управляващо света,
хората, сетивата.
Има я в главата ти, в сърцето ти, в душата ти.
Вкопчи ли се веднъж в теб не те оставя доживот.
И чувството е магично, приятно, изстискващо.
Нейните ръце са звуци,
очите й - ноти,
отвежда те там, откъдето е тя.
Едно красиво и безкрайно петолиние...
Заигравка с думи, ноти, знаци...
Омайва те и те отпуска, както никой друг не може.
Тя се раздава, пуска се на всички,
понякога безплатна, понякога иска и пари.
Тялото й е ефирно, еластично,
докосваш я и настръхваш.
Влюбен си до уши, това е най-голямата любов.
Напусне ли те - всичко губи смисъл и умираш.

Тя е моя, тя е твоя, тя е на всички...
Нейни роби сме... на Музиката.

Пролука.

Седиш и се правиш на недостъпен. Искаш всички да си мислят, че си от камък, че не ти пука, че си независим. Искаш да си над тези неща. Да не чувстваш, за да не те боли. Да не обичаш, за да не страдаш. Да можеш да удариш някой, без да се почувстваш зле от факта. Погледът ти е хладен, израза ти - невъзмутим. Главата ти е високо вдигната и си мислиш, че си всичко. И си над всички. Че не си простосмъртен и няма да чувстваш нищо като умреш. Надут си, обиждаш бързо и технично. След това безцеремонно гледаш човека в очите, докато го съсипваш психически. Не си гузен, нямаш съвест, дори усмивката ти е нещо рядко срещано. Показваш я само като си прав, като видиш някой слаб, като го засипеш с дъжд от жестоки думи. Мислиш, че се спасяваш от тези неща. Че нищо не може да те нарани, да те съсипе и да те убие. Но аз съм тук и няма да си тръгна, защото виждам пролуката. Ти въпреки всичко имаш сърце. Дори и да не искаш да го носиш го имаш и то е най-откритото и наранимо нещо в твоето тяло. Само че ти не го знаеш, затова и се чувстваш добре. Добре, но аз ще го наръгам. Ще го издраскам с нокти, защото не можеш да го опазиш. Прекалено си зает да си "над тези неща". Ще те заболи, както ги боли и другите. Ще страдаш както страдат всички други. Ще сведеш главата, която винаги е била невъзмутимо вдигната нагоре. Очите ти ще горят, ще горят от усещане. Ще дам на твоето сърце да диша. Да обича. Да чувства. Да прогледне...
Защото въпреки всичко и ти си човек.

Прониквай

Прониквай дълбоко,
дори да ме боли прониквай,
и кръв да текне няма да ми пука,
искам да си в мен, около мен, навсякъде.

Бъди вътре, обземай ме,
докосни всяка вътрешност
погали я, натисни я, разтегни я...

Искам да усещам как се движиш,
как предаваш своето в моето,
залей ме, облей ме,
нека се удавя...

Гаври се, прави каквото искаш,
но прониквай, искам те във мен,
опустошена, беззащитна и гола,
аз съм пълна... с теб.

Беше любов...

Караше по улиците вече от часове. Не че му беше интересно, просто нямаше какво да прави като се прибере. Онази негова квартира, мрачна, с мухлясали стени, тясна... Не, не, в колата му е по-удобно. Беше изморен, тази работа го съсипваше.Не очакваше да е толкова тежко като пристигна тук преди 2 години... Но беше рано, не искаше да се прибере и просто да заспи. Яд го беше, че нищо не се случва с живота му. Всеки ден ставане рано, работа до късно, набързо приготвена вечеря и пак в леглото. Отегчен беше. И някак примирен.
Минаваше тъкмо през улицата, наречена с циничното име "Де Пута", поради големия брой проститутки, обитаващи я в късните часове, та дори и през повечето време на деня. Замисли се, че никога не е минавал от тук. Почна да се оглежда любопитно. Имаше ги всякакви - дебели, кльощави, ромки, мексиканки, бели, индианки - каквото се сетиш. С абсолютно никакъв вкус за облекло, мръсни, с мазни коси и жълти зъби. Някои дори нямаха зъби - по-лесно им беше да въртят свирки. Една такава му се ухили уж палаво, а той потръпна от отвращение. И все пак караше бавно, не искаше да премине бързо през тази улица. Той нямаше опит с жените, преди 5-6 години се опита с едно момиче, но тя го ограби и изчезна. Оттогава беше пренебрегнал този пол.
Както се беше замислил, някой почука на стъклото. Той се сепна и спря. Едно момиче седеше и го гледаше с очакване. Беше доста хубавичка, не приличаше на проститутка, но все пак беше точно такава. Беше облечена с вкус, макар и мизерно. Дълъг шлифер, червена блузка отдолу, очертаваща апетитните й форми, поличка, но не от онези лъскавите, лачените - беше дънкова, малко над коленете. Краката й бяха страшно дълги. Беше като антилопа. Токчетата очертаваха красивите й стъпала и тя определено се отличаваше от всичката сган наоколо. Червена, огнена коса и очакващи зелени очи. Нещо необикновено имаше в нея."Хеееей, пич, чуваш ли ме, къде блееш?".Той се беше отнесъл да я оглежда. Смъкна стъклото. Тя се наведе и бюста и веднага се наби в очите му. "Искаш ли да се кача?". Той мълчеше, просто забил поглед в деколтето й. "Ехо, малкия, прибери си ченето и отговори, нямам цяла нощ да те чакам!". Той се осъзна и поклати отрицателно глава. Страх го беше да се занимава с жена с такава професия."Не знаеш какво изпускаш, момче", погледна го злоядо, фръцна се и се качи пак на тротоара. Той запали колата и продължи. НО мислите му бяха постоянно при тази жена, тази пантера, знаеща своите качества и умееща да ги използва. Защо толкова му беше направила впечатление? Имаше нещо различно в нея... НЕ! Трябваше да се върне, искаше да я види отново! Обърна без да се замисли и се върна. Нямаше я на същото място. Той излезе от колата и се огледа нервно. Видя я от другата страна на улицата, тъкмо се беше наклонила към един автомобил. Вратата се отвори и тя понечи да влезе, когато чу вик - "Не влизай!". Обърна се и видя онзи хлапак, който преди малко я беше пренебрегнал. "Какво си се разкрещял, не виждаш ли, че върша работа?". "Ела, моля те, ще ти платя двойно, не, не.. тройно! ако се качиш при мен". Очите й се ококориха. "Ама да знаеш, че пича щеше да даде много пари за мен". "Давам тройно, само ела!". Тя погледна мъжа вътре, измънка му нещо и затвори вратата. Чу се груба псувня отвътре, колата изсвистя и пое в търсене на нова жрица на любовта. Пантерата с два скока се озова в автомобила. Той седна и запали двигателя. Седяха вътре и мълчаха. Не знаеше какво беше направил току що. Та той нямаше толкова пари, защо му беше да я вика? "Къде ще ме водиш?". "Амии, в нас? Но е мръсно и стените са мухлясали." "Не ми пука какви са шибаните ти стени, карай натам" Езика й беше остър, типичен за улична курва.
Стигнаха до неговото място след 15 минути. Асансьора не работеше, и тя няколко пъти изпсува докато се качваха към 6-тия етаж. Влезе и и си метна чантата на първия стол, който видя. Пльосна се на дивана и запали цигара. Той не пушеше и се ядоса, че тя не го попита дали може да запали. Но все пак какво можеше да очаква от една жена без никакво възпитание? Отвори прозореца, за да не го дразни дима. Тя го погледна, премлясна. "Какво сега? Ще вършим ли работата?". "Аз..."."Хаха, ясно, за пръв път ти е". Тя го погледна дяволито и скочи. Приближи се и нагло, бързо, му захапа ухото. Той подскочи и се дръпна. Тя се ухили широко. "Не се притеснявай малкия, аз ще ти покажа какво трябва да правиш." Пак се приближи и си сложи ръката на ципа на дънките му. Той се дръпна още по-рязко и извика "Спри! Не те извиках за това!". Тя се вкамени и го погледа учудено. "Как не си? Мен за друго никой не ме вика, това ми е работата и ти трябва да се възползваш от нея.""Не, исках да си поговорим, да те опозная, ти изглеждаше различна на фона на всички други, ще ти платя само, за да говорим." Тя зяпна и за малко не изпусна цигарата. "Какво ти става, будала такава?! Нима не искаш да ме чукаш като бясно животно, не съм ли достатъчно красива за теб?!" "Нищо подобно, по-красива си от всички други, но усещам че има нещо повече в теб!". Тя започна да се смее истерично и грозно. "Сбъркал си малкия, няма нищо особено в мен, просто съм жена за чукане и нищо друго и ако скоро не започнем да вършим работа ще си хвана партакешите и ще си тръгна!". "Колко ти предлагаше оня?". "Триста". "Давам ти 1000 ако останеш". Тя не каза нищо. Замисли се. След 10 секунди се усмихна и каза "Защо пък не, още по-лесно изкарани пари ще са това!". Настани се пак на дивана, кръсоса крака и зачака. Той седна срещу нея и я загледа. Гледаха се дълго, пълна тишина, само шума от колите се чуваше през прозореца. И той започна да я разпитва. Питаше я за детството й, за родителите й, за училището, за любовта, мечтите, желанията... Тя стоеше вкаменена, но отговаряше. И нещо в нея започна да се отпушва. Сякаш стената рухна. И тя се откри. Започна да обяснява, да разправя надълго и нашироко. Живота й е бил нормален, но всичко се обърнало когато започнала да има нужда от повече пари и по-малко наставления от родителите си. Печелила конкурси за красота, преживяла е тежка раздяла с най-голямата си любов и т.н и т.н... Откри душата си пред него, напълно непознатия за нея човек. Плака, смя се, крещя, говореше шепнешком. Говориха, говориха... Нямаше изчерпване, всичко си казваха и винаги имаше още.
По едно време тя се приближи и седна до него. "Знаеш ли, ти наистина се опита да ме разбереш и го направи. Колко чаках такъв момент, в който да има на кого да разкажа за своите проблеми и неволи, за мен си. Ти ме видя, позна ме и го направи. Чуствам се чиста, олекнала. Благодаря ти." Той виждаше друга жена. По-усмихната, по-ведра, и още по-красива. Нямаше груб език, нямаше непохватни ръкомахания и зловещи погледи. Просто едно момиче, искащо повече от живота. Усмихваха се. Той я погали по лицето и тя усети нещо различно, нещо истинсико, не като предишните мъже, които са я клатили цял живот по улиците. Изведнъж нещо и в двамата се пречупи и те просто се сляха. Тела и души. Всичко беше като фантазия, земетресение, цунами... В този миг те правеха любов. Истинска любов, отпушваща сетивата им. Съзнанията им бяха пречистени и искащи. Искащи още от тази капка шанс. Любиха се дълго и нестихващо. Накрая заспаха, тя увила красивите си дълги крака около него, той опрял главата на гърдите й.
Дори докато спеше той я сънуваше. Усмихваше се и не искаше съня да свършва. Събуди се на развиделяване, алармата за работа успя да го откъсне от тази магия. Отвори очи и потърси с ръка онези вълшебни форми. Нея я нямаше. Другата половина беше изстинала, значи си е тръгнала още в ранните часове. Изправи се, огледа се. Видя бележка на нощното шкафче. Взе я и я прочете. Усмихна се, остави я на леглото, облече се набързо и тръгна за работа.
Слънцето бавно се надигна и освети стаята след него. Лъчите достигнаха леглото и заблестяха върху листа хартия, на който пишеше "Беше любов. Благодаря ти..."

Парад на размити образи

Парад на размити образи,
очи, разнебитени и сиви,
Лица, обезобразени и безчуствени,
това сме ние, това сме ние.


Кой сложил маска, кой пък перелина,
дерат си кожата собственоръчно,
куцукат бавно в някоя посока,
парад на кукли, на роботи.


Една колония, крива, грозна,
след тях всичко става черно и невзрачно,
хора без души, без сърца, без воля,
едни слуги на ежедневие победоносно...


Това сме ние - жалки, скучни,
това ще бъдем занапред,
ако сам не решиш от какво имаш нужда,
никой няма да го направи вместо теб!

За последно.

Погледна я с онзи поглед, на който преди време тя не можеше да устои. С питащи, мокри очи, той търсеше нейните. Но тя някак не се трогна. Мислеше си, че преди време с този поглед му е прощавала и най-глупавите грешки и всичко е продължавало сякаш винаги е било наред. Сега й се струваше изкуствен. Подправен. Самата мисъл, че се опитваше да я примами с това я отвращаваше. А беше ли искрен? Обичаше ли я?

- Какво искаш от мен?
- Да ме обичаш...
- Нима имаш нужда от това?
- Имам и винаги съм имал.
- Вече не ти вярвам.

Бяха застанали от двете страни на една локва. Дъждът тъкмо беше поутихнал. Тя го гледаше отчуждено, учудено. Той премигваше и устните му трепереха. И двамата бяха задъхани. Доста време си крещяха докато тя бягаше от него по улицата. Хората се обръщаха, оглеждайки се откъде идва тази врява. Сега и двамата бяха изморени и просто се оставиха на този разговор.

- Постоянно си мисля за теб!
- Дали?
- Не ми ли вярваш?!
- Казах ти, трудно ми е вече.


Стояха и се гледаха. Въздуха беше студен, времето - подтискащо. Сякаш всичко беше в синхрон с тази раздяла. През главата й минаха като на лента хубавите моменти, прекарани с него, как вървяха по тази улица, смеейки се и хванати за ръка. Никога не си бе помисляла, че може да дойде края. Толкова беше щастлива. Но той вече не я разбираше. Беше станал друг човек. И това тя не можеше да отрече.

- Спри да вървиш след мен, няма смисъл.
- Защо да няма? Дължиш ми обяснение.
- Всичко приключи.
- Не е!
- Не бъди егоист... И ти знаеш че е така.
- Не може да е така, аз те обичам...
- Само с обич не става...
- Мислиш, че съм се променил?
- Отдавна...
- Защо не си ми казала по-рано?
- Първо мислех, че си въобразявам, после изчаквах, защото се надявах сам да се усетиш, но не се получи...
- И все пак трябваше да ми кажеш!
- Ето казвам ти сега!

Викът й отекна в глухата тишина. Той сведе глава. Започна нервно да навива крайчеца на палтото си. Погледна я пак. Тя стоеше все така безмълвна, насила застанала от другия край на локвата. Погледа й беше празен. Той помнеше пламъка в очите й всяка вечер когато я заварваше в леглото си, полугола и очакваща...

- Нека да се опитаме да поправим нещата...
- Защо си мислиш, че аз не се опитах? Ти беше толкова отнесен, толкова сляп за това, че изобщо не можа да видиш какви усилия положих да запазим всичко наше...
- Не е вярно!
- Дали?...

Мълчание. Атмосферата започваше да ги задушава все повече и повече. Тягостно. Той усещаше, че това ще бъде краят. Тя вече го знаеше.

- И какво ще бъде оттук нататък?
- Нищо.
- Как така нищо? А няма ли да останем приятели?
- Не. Не трябва.
- Защо не трябва? Аз искам!
- Но аз не.
- ...
- Всичко свърши, разбери го. Време е всеки да продължи по своя път.
- Не мога да оставя нещо такова да отмине просто така.
- Няма друг начин, така ще е по-добре.
- Значи... не мога да те убедя?
- Не, съжалявам.
- Край..
- Да, край.

Той наведе глава отново. За секунди тъмнината го обгърна, тишината също. Стори му се цяла вечност. Усети движение отсреща. Успя да се надигне точно когато тя го целуваше по бузата. Изтръпна целия. Очите им се срещнаха. И пак - нищо. Пламъка го нямаше. Това просто беше целувка за сбогом. Тя бързо се отдръпна. Отметна червеникавата си коса, кимна леко и се затича в тъмнината. Токчетата й отекваха по мокрия асфалт. Той остана там, в единия край на локвата. Нещо мокро се затъркаля по бузата му. Капка дъжд? Не, беше нещо горещо. Сълза. Докосна устните му, заигра се на ъгълчето им и му разкри какво е загубил току що...

Моят свят...

И палиш слънцето, протягайки напред ръка.
И спираш вятъра, премигвайки веднъж с очи.
Земята по-зелена е под твоите крака.
Дъждът усети ли те - спира да вали...

Когато с мен си - времето е спряло.
Когато тръгнеш - почва ураган.
И някак всичко е еднакво посивяло,
щом теб те няма там...

За мене ти си всичко - малко и голямо.
Без теб живота ми ще бъде ад.
И шепна аз, глава на теб опряла:
ти си моят малък и единствен свят...


*** посветено на най-обичания...***

Желана илюзия.

Когато се събудя сутрин, аз знам че си бил до мен през нощта - нищо, че другата част на леглото седи изрядно пригладена.
Когато пия кафе по измачкана тениска, аз знам че и ти отпиваш от твоята чаша, седнал до мен - нищо, че тази чаша е чиста и прибрана на рафта.
Когато съм в банята и си мия зъбите, аз знам че ти се опитваш да се вредиш пред огледалото, за да се избръснеш - нищо, че дори самобръсначката седи все още неизползвана в аптечката.
Когато говоря с някой по телефона, аз знам, че ти ме изчакваш на другата линия - нищо, че дори ти нямам номера вече.
Когато съм на работа и обядвам в почивката си, аз знам, че си дошъл, за да споделиш твоята почивка с моята - нищо, че седя сама на масата.
Когато вечер пазарувам в магазина, аз знам че ти буташ пазарската количка след мен и мърмориш, че се бавя - нищо, че съм взела просто малка кошница, достатъчна за покупките на една самoтна жена.
Когато след вечеря гледам телевизия с чаша вино в ръка, аз знам че ти си ме прегърнал и от време на време допираш устни до челото ми - нищо, че съм се сгушила сама в единия ъгъл на дивана.
Когато си лягам вечер, аз знам, че ти лягаш до мен, галиш ме и след минути се отдаваме на бурен секс - нищо, че съм се завила през глава и плача, плача...

Бъди себе си.

Смееш ли се или плачеш?
Към слънцето ли гледаш или към земята?
Протягаш ръце или ги скриваш в джобовете си?
Крачиш напред или отстъпваш назад?
Говориш силно или мълчаливо кимаш?
Със самочувствие излизаш навън или с глава, сведена надолу?

А как искаш да си нещо повече...


Подкрепят те или те тъпчат?
Усмихват ти се или те хулят?
Прегръщат те или те удрят?
Говорят ти или те псуват?
Подават ти ръка или те бутат?
Крачат редом с теб или те спъват?

А как искаш да си нещо повече...


Усмихни се!
Погледни към слънцето!
Протегни ръце!
Крачи гордо напред!
Говори така, че всеки да те чуе!
Излез навън и имай самочувствие!

Бъди нещо повече...

Нещото.

Мисълта за едно голямо Нищо накрая на пътя е нещо плашещо. А ти цял живот щеш нещеш вървиш към него. Когато си близо до него сетивата ти го усещат и все пак няма накъде да избягаш, продължаваш целеустремено напред. Всеки завой ще е сякаш нещо долно, нещо неприсъщо, а голямото Нищо просто те тегли... И сякаш си обречен. Цял живот живееш, очакваш, стремиш се, преживяваш, запомняш, дори и забравяш, и накрая всичко отива на вятъра, издухва се като една незначителна прашинка. Постигаш неща, които през половината си живот си искал да постигнеш, имал си страшно силни усещания, които са ти останали за вечен спомен, и когато това НИЩО дойде, то просто ги изтрива и потъваш във вечен мрак...
Да, говоря за смъртта. Страх ме е от нея. Оставям настрани всички други малки или големи фобии, които имам като страх от височини, хлебарки, или разни дразнещи звуци. Това, което ме очаква накрая е най-голямата фобия. А има хора, които не ги е страх, не им пука, просто са спокойни. Как го правят? Мисълта, че някой ден просто ще изчезна от този свят, че тялото ми ще се разложи и ще изгние е някак си ужасяваща. Няма да мога да мисля, да виждам, да чувствам, да преживявам, и всички тези дребни неща, които изредих в началото. Може да ме мислите за параноичка, аз също гледам да не мисля за това постоянно, но когато се сетя и просто изтръпвам. Някак си ми се вижда нелогично някой да те дари с живот, да го оползотвориш по най-добрия или лош начин, да изкараш невероятни моменти, да обичаш, да мразиш, да познаваш толкова достойни и недостойни хора и накрая - просто спира всичко. Какъв е замисъла на цялата идея? Защото според мен това съществуване се обезмисля, и ако един ден просто изчезне всичко от главата ти като събрана информация и просто изчезнеш самия ти - ами, какво по дяволите?!
Не вярвам в задгробния живот, нито в прераждането, но ми се иска страшно много да е истина поне едното. Оставяш следа, но докога? Следите се оставят докато си жив, а не когато умреш... Не и такава следа.
Депресиращо, нали? Сетих се и реших да споделя, не съм депресирана, щастлива съм от това, което имам и което ми предстои да преживея, за това и ме е страх. Може да кажете, че е безмислено да се страхувам, защото някога ще стане, но аз се страхувам и ще се страхувам, и просто се надявам като ще става - да стане след ужасно много време.
Бла-а-а ... едно НИЩО.

Скитница.

Отново е нощ.Вървя по улицата сама.Падат едри капки.Лицето ми е мокро,капките се стичат като сълзи по бузите ми.Ами ако наистина са сълзи?Не,не плача,вече нямам сили...Очите ми са сухи,толкова сухи,че даже и сълзите не могат да ги пропият.Вървя и гледам към земята.Нямам сили да вдигна глава.Не мога да позная обувките си - изцапани са с грозна кал.Усещам,че съм мокра,имам чувството,че се давя.Сега,с цялото си същество искам този дъжд да ме залее с всичката си сила и да ме заличи от тази нечиста земя.Вървя напосоки,не зная накъде,обикалям безцелно улиците на града.Всичко е толкова чисто и красиво,блестят светлини,насякъде нещо шуми.А аз не чувам и не виждам нищо.В сърцето ми е настъпила само нощ...Къде си ти сега?Защо не си до мен в този момент?Но защо ли питам,след като знам отговора.Ти си с друга,нея галиш,нея целуваш,нея,само нея...Не те е грижа за мен,какво правя,как се чувствам.Но няма значение.Ние никога няма да се видим пак.Може би някоя случайна нощ ще ме видиш да се скитам без цел по улиците на града.Не се опитвай да ме заговориш,няма нищо да ти кажа.Само ще те гледам със сърце,в което вечно ще вали.И ще боли...

Миг.

Миг неизживян,
миг съкровен,
миг дългоочакван,
миг за теб и мен.

Чакаш ли ме още там,
където каза ми преди?
Или пък си вече тук,
и ме гледаш нежно отстрани.

Някъде над мен има светлина,
и сякаш чувам нечии слова,
как шепнат, викат и крещят,
че ти идваш, че си на път.

Миг закотвен,
миг сътворен,
миг за теб,
миг за мен,
Миг, миг непокорен...