skip to main |
skip to sidebar
Дъх на неземно,
обгръща ме нежно,
и някак си пее,
сърдито жалее.
За времето кратко
маслинено сладко,
как всичко изчезва
зад обръч от прежда.
Минути брои
и плахо следи,
часовникът крачи,
следят го палачи.
Гилотината чака
там горе във мрака,
голяма и прашна
тя вика го страшно.
Полага глава,
присвива уста,
палача замахва
живота премахва.
Времето спира,
защото умира,
дъхът на неземно
пее жалейно.
Палачът със маска
започва да мляска,
мирише за кратко
на маслинено сладко.
Гледаха се настървено от двете страни на масата. И двамата дишаха тежко. Лицето й беше зачервено от ярост и плач, неговото пък изкривено в злобна гримаса.
- Хайде, хайде. Нека се успокоим. - адвокатите отчаяно се опитваха да спасят положението. - Не можем да свършим никаква работа ако постоянно се прекъсвате и си крещите.
Нейния адвокат я хвана за раменете и й подаде кърпичка, за да я успокои. Тя седна и шумно се изсекна в нея. Мъжът отсреща също седна и сведе ядосан поглед към масата.
- Нека изложим фактите - 9 години сте били женени, сега искате развод по взаимно съгласие, трябва да разделим имуществото. - Адвокатите говореха и си кимаха. - Също така трябва да има дело и за попечителство над Саманта и Браян. Да се реши при кого ще живеят и при кого ще ходят само по празници и уикенди.
- Децата остават при мен и точка!!! - жената прекъсна всички с неистов вик. - Няма да позволя да живеят при теб, некадърнико, ти себе си не можеш да гледаш, камо ли две малки деца!
- Моля ви, успокойте се, доникъде няма да стигнем ако не можете да си сдържате нервите! - Нейния адвокат започна вече да говори с укор.
- Тогава къщата остава за мен - обади се мъжът. - Ако ти искаш двете най-ценни неща за себе си, аз ще вземе второто по ценност след тях.
- Никога! А аз къде ще живея с тях? В кучешка колиба ли?! - Тя определено не успяваше да успокои нервите си.
- Не ме интересува. Ще отидеш при майка си, тя нали има огромна къща в Малибу, мрази ме откакто съм се оженил за теб, така че ще е много щастлива да й се натресете тримата. - Той продължаваше да я дразни, говорейки спокойно и невъзмутимо.
- Не искам да завися от майка си. Мога да гледам децата си и сама. Не ми трябват подаяния, остави ми къщата, ние сме трима, а ти един. - Тя не се даваше.
- Тогава ще взема колата. Ще си намеря квартира, но БМВ-то остава при мен. Трябва да ходя на работа с него, а бог знае колко далеч може да ми е квартирата.
- Как пък не! Не можеш да вземеш колата, как ще карам децата на училище?! Плюс това Сам ходи на уроци по балет през уикенда чак на другия край на града, не мога да я пращам сама по улиците, опасно е!
- По дяволите, не можеш да задържиш всичко! Всичките тези неща съм ги купувал аз, а ти нищо не ми оставяш! Това няма да ти се размине. - Лицето му започна да се зачервява.
- Ето, пак изтъкваш, че нищо не съм свършила за съвместния ни живот, че съм стояла наготово и съм чакала. Майк, аз родих децата ти, завърших образованието си, за да си намеря добра работа и да изкарвам добри пари, не ме изкарвай жалка!
- Ти ли ?! По дяволите, аз съм лекар, изкарвам два пъти повече от теб, учил съм два пъти повече от теб и работя по 24 часа понякога! Работил съм и за къщата, и за колата, и за теб, и за децата!
- Копеле! Винаги си бил такъв, не можеш да купиш всичко, не можеш да купиш мен! През всичките 9 години имах чувството, че живота ми беше платен, че всичко е изкуствено и познай какво - била съм права! Не искам да живея в такава илюзия повече, да се свършва с този развод, за да мога да те видя по-далеч от мен!
- Няма да съм далеч, скъпа, всеки уикенд ще идвам, за да взимам децата, ще ти се усмихвам мазно, мазно и ще дразня така скъпоценното ти полезрение!
- Скапаняк!
- Кучка!
Пляяяс! Чу се силна плесница. Очите му се ококориха, бузата му се зачерви. Тя се беше изправила и го беше зашлевила с всичка сила. Очите й горяха, ръката я заболя. Той с неудомение се докосна по лявата буза. Тя изхълца силно и изтича към вратата, която се затръшна с всичка сила след нея.
В кабинета настана тишина. Адвокатите бяха онемели от вече 15 минути, но Майк беше втрещен. След този шамар осъзна колко много е разстроил жена си. Потърка удареното място и се изправи бавно. Тръгна към вратата.
- Господин Джаред, почакайте, не излизайте и вие! - адвокатите трепереха от отчаяние.
Той изобщо не ги чу, а затвори вратата след тях. Тръгна към тоалетните. Влезе без да се замисля в женската. Вътре имаше няколко жени, които си пудреха лицата. Изнизаха се бързо, притеснени и ококорени, шушнейки си възмутено. Той спря и се погледна в огледалото. На лицето му имаше голяма червена ръка. Чу хлипане от средната тоалетна. Почука.
- Заето е - чу се ридание. Почука втори път. - Казах, че е заето по дяволите, и тук ли не мога да намеря уиединение!.
- Аз съм - тихо каза той. Настъпи тишина.
- Какво правиш тук? - попита тя след малка пауза.
- Излез, искам да поговорим.
- Така ли? След всичко, което ми наговори, на което ме подложи вътре, пред тези хора? Как не те е срам!
- Умолявам те, излез.
Тя изчака 1-2 минути без да проговори, за да види дали той ще си тръгне. Когато след известно време той почука пак, тя ядосано отвори вратата и го погледна право в очите.
- Безсрамник! - Очите й бяха червени, по лицето й се стичаха сълзи, цялата трепереше.
Той я погледна. Гледаше я и мълчеше. Видя колко е тъжна, колко я боли, колко е малка и нищожна в този момент.
- Хайде, няма ли да кажеш нещо, отворко? Нали много ти знаеше устата вътре?!
В същия момент нещо я обгърна. Тя се вкамени. Беше я прегърнал. Стискаше я и беше заровил глава в косата й. Тя не знаеше какво става, как да реагира. Гледаше през рамото му с широко отворени очи, виждаше величествения му гръб в огледалото отсреща, как я беше обгърнал, както скала, препречваща на вятъра да обрули дървото. Стискаше я силно, но с цялата нежност на този свят. Галеше рамената й. И ридаеше. Стояха дълго време така. След това той я пусна, направи две крачки назад без да си вдига главата. Лицето и косата му бяха мокри, червеното от бузата му все още ярко си личеше. Тръгна към вратата. Докосна дръжката и в този момент тя се хвърли към него. Той я вдигна, тя го обгърна с крака. Качи я на мивката и започнаха да се любят. Времето спря. Бушуваща и задържана от толкова време страст изведнъж се изля върху тях. Любиха се както преди, както в началото, когато бяха първите им срещи, първите им трепети, пеперудите в стомаха. Сега тръпката беше два пъти по-силна и опустошаваща. Той проникваше в нея, тя стенеше и забиваше нокти в гърба му. През главите и на двамата минаха всичките им хубави моменти заедно - първата целувка, първия секс на задната седалка на колата, предложението му за брак, сватбата, на която присъстваха само най-близките им хора, новата къща, която техните им купиха задружно, работата, която той винаги беше мечтал да има, след това и нейната, година след това се роди Саманта, бяха най-гордите родителите на света, след 2 години станаха още по-горди от появата на Браян... Всичко това ги заля и ги завъртя. Нямаше болка, страх, мъка, ярост, разруха. Всичко съкровено се беше върнало.
В края на коридора, в кабинета, адвокатите чакаха клиентите им да се върнат. Но никой повече не отвори вратата.
Честно казано не обичам празниците. Естествено, радвам се като има такива, най-малкото, защото тогава не се ходи на работа и тем подобни. Но настроението ми не е по-добро от предишния ден например. А ми се иска да ми е свит стомаха, да се кефя заради подаръци, пожелания...
И все пак днес имам личен празник. Както колегата ми повтаря от няколко месеца насам: "Като станеш на 21 ще можеш да пиеш бира в Щатите...". Еми ето - вече мога да отида, да си купя кофти американска бира, да седна на някоя пейка и да пия без да се притеснявам от ченгета :D
И колкото и да не се чувствам като пораснала или по-скоро да не ми се иска да пораствам... факт е :) Хора, ставам на 21, одъртявам...
И все пак ще си пожелая няколко неща, защото все пак вярвам, че в този ден пожеланията са искрени и може би все пак ще се сбъднат някога :)
Това е най-важното. За да промениш нещо, трябва да разчиташ най-вече на себе си и своите сили.
Важно е да живееш на ръба. И да правиш всичко сякаш е за последно. Тръпка да има.
Всеки прави грешки. Не трябва да се опитваш да ги заличиш, а да се учиш от тях. Така ставаш по-силен.
Аз намерих този weird guy преди 5 години. И обичам когато правим wierd things заедно, обичам и нашата weird любов :)
Това е моята тенденция в живота. Вече е. Преди пренебрегвах и ми беше лесно да кажа "Не мога". Сега казвам "Ще се опитам и ще успея". Помага.
Боб Дилън го е казал. И е бил прав.
Yep.
И накрая...
Естествено, най-класическите и важни неща - да съм жива и здрава.
Та това е, порастнах. Искам да си пожелая и този блог да съществува и да радва всички, които минат през него. Оценявам страшно много вашето мнение :)
Нарисувай ми тяло, за да не се чувствам безплътна.
Нарисувай ми крака, за да стигна до теб.
Нарисувай ми ръце, за да те прегърна...
Нарисувай ми глава, за да мисля за теб.
Нарисувай ми очи, за да те видя.
Нарисувай ми уши, за да чуя твоя глас.
Нарисувай ми нос, за да те подуша.
Нарисувай ми устни, за да ти се усмихвам аз.
Нарисувай ми чувства, за да се вричам.
Нарисувай ми душа, за да имам копнеж.
Нарисувай ми сърце, за да те обичам.
Оцвети ме, за да имам пълнеж.
Нарисувай ме, за да съществувам.
А другото сама ще си го нарисувам...
Почуках на вратата ти и ти отвори,
съзря ме там - плачеща и жалка,
с треперещ глас ти заговорих,
поисках да покажа нещо малко.
А ти ме гледаше студено,
и сякаш нещо ме прониза,
замлъкнах бързо аз смутена,
и ти изрече "По-добре да се прибираш".
Затръшна се вратата,
а аз останах там, на прага,
сама със болка в душата,
сама с разбитата си вяра.
Тогава бръкнах си във джоба,
извадих нещо малко и кървящо,
оставих го на пода и си тръгнах,
и там остана моето сърце туптящо...
Отвори с мъка очи. Някаква силна светлина го заслепи. Миришеше на нещо умряло. И разлагащо се. Когато се опита да помръдне усети, че е завързан. Наведе глава, за да погледне и някаква ужасна болка го преряза през тила. Миришеше му на кръв. Собствената му кръв. Усещаше главата си мокра от кръвта си. Причерня му, но успя да остане в съзнание. Огледа крайниците си. Беше завързан с много въжета около някакъв стол. Беше кален и мръсен. Явно го бяха влачили, за да го докарат до тук. Огледа се. Малката крушка съвсем леко осветяваше помещението. По очертанията виждаше шкаф, върху който стоеше стар и малък телевизор. Срещу тях пък имаше купчина метали и ламарини. Това беше нещо като мазе или склад, предположи той. Всичко беше в паяжини и прах, не беше ползвано от векове. Беше тясно и студено. А той беше по тениската, с която спеше и направо умираше от студ. Последното, което си спомни беше, че става през нощта, за да си сипе чаша вода. Чу стъпки и след това... нищо. Всичко му беше мътилка в главата. Докато се опитваше да си спомни, вратата срещу него се отвори със страшно скърцане. Появи се силует, който той едва едва различи, заради слабата светлина. Силуета се приближи и по очертанията се разбра, че е женски. Чу се лек смях. Той онемя и присви очи. Този смях не можеше да се сбърка. Това беше тя!
Жената се приближи и се наведе към него. Очите й се стрелкаха налудничаво, усмивката й беше озъбена, изглеждаше някак освирепяла. Той се опита да отметне ужасен главата си назад, за да е колкото се може по-далеч от това нечовешко лице. Тя го хвана за косата и го дръпна рязко към себе си. Онази същата болка се заби с всичка сила в мозъка му. Усети как ще припадне, но тя му заби толкова силен и болезнен шамар, че той се свести на мига. Жената започна да се хили неистово."Колко си жалък, драги, само колко си ми жалък.." изрече тя. Той не можеше да изкара никакъв звук от устата си. Беше вцепенен от страх и ужас.
Пред него седеше жената, с която живееше 5 години, която обичаше и уважаваше толкова време, и която една вечер просто не се прибра. Това се случи преди година и той го прие много тежко. Търси я къде ли не, обади се на всичките й роднини и познати, но така и не можа да получи каквато и да е информация. Тя просто изчезна безследно. А сега се появяваше внезапно и то по какъв начин! Не знаеше как да реагира. Тя го беше изоставила, а сега го беше отвлякла!
Тя каза "Май се чудиш какво става, а?". Той успя само да кимне. "Не си прави грешни изводи. Обичах те, обичам те и сега до полуда! Живея с мисълта за теб всеки ден. Защо се махнах ли? Защото умирах от ревност. Ревнувах те от всичко и всички, не исках да обръщаш внимание на никой друг освен на мен. Аз бях твоята жена, ти обичаше мен и не трябваше така да ме тормозиш психически! Затова реших да се махна и да измисля как да те имам само за себе си. Сега, година по-късно ще те имам, мили мой, ще те имам...".
При тези думи тя отвори чантата си и извади нещои метално, което блесна. Очите му съзряха пистолет. Тя го завъртя няколко пъти и го сложи пред него. Най-накрая той успя да промълви "Защо го правиш?". Тя стана и се приближи. Взе пистолета и с дулото му го погали по косата. Той претръпна и изпадна в ужас. "Казах ти защо го правя. Ще бъдем заедно завинаги. Само аз и ти. Без да има кой да ни раздели. Дори и да трябва да те убия. Мисля да убия и двама ни. Ще отидем някъде на по-добро място и ще си бъдем само двамата...". Той усети как сърцето му заби лудо, сякаш ще изскочи от гърдите му. През всичките тези години той бе живял с една луда. Луда, която е планирала да го убие, да убие и себе си след това. "Не го прави, ела си вкъщи, няма да се отделя от теб!". Не знаеше какво говори, но искаше по някакъв начин да я разубеди, или поне да я задържи, за да може да измисли какво да прави. "Хаха, скъпи, да живеем пак заедно няма да помогне, защото винаги ще има външни фактори, които ще те отделят дори за минута от мен. А аз не мога да го преживея."
Обзе го неистова паника. Беше толкова изплашен, че колкото и да се напъваше нищо не му идваше на ума. А нямаше време. Тя го прегърна през кръста от отзад и го стисна силно. "Колко те обичам, как се радвам, че ще бъдеш само мой". "Стой, поседни срещу мен, нека да те погледам колко си хубава". Тя се усмихна широко и застана срещу него. "Знаех си, че още ме искаш, въпреки че ме нямаше цяла година." "Искам те, искам да те погледам малко преди да се слеем в едно.". "Кажи ми как ме искаш, сладък" тя се ентусиазира. "Искам да заголиш рамо, обичах като носеше онези разголени блузи". "Тя бавно смъкна ръкава на блузата си надолу и лекичко подаде рамото си навън. "Точно така, страхотна си ти, красавице. Сега, погали се леко по бедрото. "Мръсник си ти обаче" промълви доволно тя и бавно прокара ръка по крака си."Сега искам да хванеш това оръжие и бавно да се докосваш с него, искам хладната му повърхност да те кара да настръхваш." Тя бавно повдигна пистолета и започна да го допира леко до кожата си. "Точно така, боже, колко си възбуждаща". Тя се усмихна с нескрито задоволство "Естествено, скъпи, за теб съм винаги такава". Започна бавно да прави кръгове с дулото по рамото си, шията, лицето си... Допря го леко до устните си. "Харесва ти да ме гледаш нали, аз съм секс хищница, сладък, няма да намериш друга като мен". Прокара го по устните си и лекичко започна да го ближе. "Обичаше като ти духах нали? Винаги съм се справяла страшно добре." Бавно го вкара в устата си и започна да прави движения навътре-навън. Тогава той каза "А аз обичах да свършвам в устата ти, да усещаш моята течност, как минава през цялото ти тяло и.." БУМ! Огромно количество кръв и мозък го опръскаха. Замириса на изгоряло и на изпържени мозъчни клетки. Той погледна дупката в главата на жената срещу него и започна да крещи. Крещеше с пълно гърло "Помощ!". Крещеше от радост, крещеше с всичка сила...
Когато заспиш вечер
ще прелетя и ще кацна до главата ти,
няма да има кошмари, няма да чувстваш студ.
Парещия ми поглед ще те топли,
ще те прегърна както никой друг.
Ще ти говоря, ще ти разказвам приказки,
а ти ще се усмихваш на сън.
Ще те целувам по устните, по челото,
напук на всички там отвън.
Ще бъда твоя ангел хранител,
ще те защитавам от целия свят.
Ще те завивам, ще се сгушвам в теб,
и ще изпитвам тайна благодат.
А когато утрото настъпи,
ще оправя разрошената ти коса,
ще целуна затворените ти клепачи
и бавно, тихо, аз ще отлетя...
