Lullabies To Paralyze.

Тази.

2011-02-07T04:09:00.000-08:00

Аз съм тази, която чертае пътеки.
И тази, която те води през мрака.
Аз съм тази, която те знае къде си.
И тази, която все още те чака.

Аз съм тази, която те пази от слухове.
И тази, която не иска да страдаш.
Аз съм тази, която създава трусове.
И тази, която те кара да скачаш.

Аз съм тази, която раздира небето.
И тази, която ти дава лъчи.
Аз съм тази, която ти гали лицето.
И тази, която следи те с очи.

Аз съм тази, която ще ходи след тебе.
И тази, която те пази от трапа.
Аз съм тази, която не мисли за себе си.
И тази, която очаква...

На Вили.

2010-10-21T05:32:00.001-07:00

Порасна пред очите ми
и сякаш беше вчера
когато мама те донесе
в студената неделя.

Очите ти големи
блестяха те лъчисто
и погледа ти шареше
с нескрито любопитство.

Поех те във ръце
и почувствах нещо силно
погледнах те и вече знаех,
че те обичам несравнимо.

Със теб прекарах детството
научих се да те разсмивам,
да отменям мама в нужда
и да те закрилям.

Сега си вече по-голяма,
и животът те отрака,
но помни - когато имаш нужда
до теб ще бъде твойта кака!

Пак и пак...

2010-10-01T01:56:00.000-07:00

На един дъх те изпивам,
и когато затворя очите си
пак те намирам.

И когато те намирам,
давя се във парещия ти поглед,
и умирам.

И когато умирам,
вместо светлината виждам теб,
и не загивам.

И когато не загивам,
те обгръщам с тяло
и така заспивам.

И когато заспивам,
аз сънувам, че си тръгваш
и те спирам.

И когато аз те спирам,
ти отново ще изчезнеш,
за да мога пак и пак да те намирам...

Fragile.

2010-08-04T11:12:00.000-07:00

Дръж ме здраво.
Малка съм.
И съм крехка.
Безброй пъти съм чупена.
Безброй пъти и лепена.
Изградена съм от ситни частички.
И не съм от камък.
Докосвай ме нежно.
С грация.
Не стискай.
Боли.
Прибери ме.
Някъде на топло.
И на меко.
За да ми е уютно.
И да не ме е страх
от повторно чупене.
Защото още едно и няма да издържа.
Крехкото ми сърчице ще се пръсне.
На хиляди миниатюрни чувства.
И този път никой няма да може да ме събере.

На твоето лепило разчитам...

Попей ми.

2010-06-29T06:58:00.000-07:00

Попей ми.
Аз ще те слушам. И сякаш това ще изтрие мръсотията от този ден.
Попей ми.
До теб ще се сгуша. Ще знам, че песента е само за мен.
Попей ми.
И нека тази песен отвори всички мои сетива.
Попей ми.
Животът така е по-лесен. Нали живеем само за мига?
Попей ми.
И нотите самички ще излизат. Ще галят утрото на всеки ден.
Попей ми.
Със лирики светът ще се зазида. И няма да изглежда вечно уморен.

Защото този ден е мръсен, и мръсни ще са всички дни от тук нататък.
Но ако всичко почва с песен, то всеки ден ще носи своя жегващ отпечатък.

Апатия.

2010-06-10T01:45:00.000-07:00

И как да погледна света, когато той не гледа към мен?
И как да знам кога апатията ще ме напусне, след като нищо не идва да я замести?
Един и същи град.
Един и същи ден.
Сиво и пак сиво.

А аз съм човек. И искам да живея. Да живея и да ми харесва, че го правя.
А обстановката те смачква.
И атмосферата също.
Сиво и пак сиво.

Не съм негативна. Просто обективна.
Когато се оглеждаш и не виждаш това, от което имаш нужда, какво друго ти остава?
Остава ти да хванеш за ръка апатията.
А за другата ръка те хваща отегчението.
Сиво и пак сиво.

А ако можех да направя един голям скок и да ида другаде.
Някъде където да се почувствам жива.
И да усещам хубавите неща.
Сиво и пак сиво, обаче...

Искам да се махна. От света!

Книгите. Хартията, която обичам.

2010-06-09T01:02:00.000-07:00

Eiri ме покани да отговоря на поредица от въпроси относно книгите. А аз обичам да чета. И ще му се навия на поканата. Взех много да поемам щафети и по-малко да пиша собствени неща обаче. Трябва да се постегна!
И така....

Q: Похапваш ли докато четеш? Ако го правиш, коя е любимата ти “храна за четене”?

Не, не обичам да ям докато чета. Правих го като бях по-малка - сядам на обяд и си взимам книгата. Ама не можех да се съсредоточа достатъчно. Кое по-напред да направя - да си слагам храната в устата или да поглеждам към страниците. А и ме е страх да не изцапам книгата.

Q: Какво обичаш да пиеш, докато четеш?

Пия нещо почти винаги. Най ми се връзва с книга черният чай. Черен задължително! Понякога пия бира, но от нея ми се доспива и ме хваща яд, че трябва да си оставя така книгата.

Q: Отбелязваш ли си някакви пасажи и моменти в книгите или идеята да драскаш по книгата те ужасява?

Не. Майка ми има тефтер, в който си вади интересни цитати от книги, но аз нямам. Ако някой цитат ми направи впечатление просто го запомням или поне запомням на кой автор в коя книга е. За в бъдеще ако ми потрябва де. Да драскам? Това все едно да скъсам книгата на две. Дори с молив не бих я докоснала.

Q: Как отбелязваш последната прочетена страница – книгоразделител, кучешки ушички (като прегъваш листа отдолу), оставяш книгата отворена?

По принцип с книгоразделител. Имаме един смешен като картонена линийка, на която с карикатури са изобразени няколко политици. Много са грозни, това е забавното. Но рядко го ползвам, защото съквартирантите също четат. Запомням просто на коя глава съм и затварям книгата.

Q: Художествена или нехудожествена литература? Или и двете?

Художествена. Документалната нещо не може да ми привлече вниманието. Единствената такава е била една книга за Японската култура. Просто защото съм й фен.

Q: Държиш ли да прочетеш главата до края, преди да оставиш книгата, или можеш да си спреш по всяко време?

Задължително! Както казах рядко ползвам нещо за разделяне, а ако оставя книгата по средата на някоя глава на другия ден съвсем няма да мога да открия докъде съм стигнала. А и обичам да ми е някак завършено.

Q: Можеш ли да захвърлиш книгата, ако авторът те дразни?

Ако авторът ме дразни по принцип или ако книгата започне да ме дразни, докато я чета? Не съм предубедена, ако авторът ме дразни, но книгата е добра - ще я прочета, разбира се. Но ако книгата не ми харесва просто ще спра. Аз обаче винаги подбирам какво да чета, така че досега само една на Орхан Памук съм оставила недочетена.

Q: Ако попаднеш на непозната дума, спираш ли, за да потърсиш някъде значението?

Не. Гадая по изречението или контекста какво означава. Никога не ставам да ровя в интернет какво значи.

Q: Какво четеш в момента?

В момента чета Амели Нотомб - Хигиена на Убиеца. Една приятелка ми подари за рождения ден друга нейна книга, като ми препоръча и тази, която била по-добра. Иначе досега четох няколко книги на Пол Ливайн. Страхотен адвокатски хумор вкарва този човек!

Q: Коя е последната книга, която си купи?

Последната беше преди месец-два - Ваня Щерева - Татко, Аз и Ангелът. Огромен фен съм на Ваня. Ако можех да пиша толкова дълги неща за книги определено тя щеше да ми е пътеводителя. Просто толкова човешко и увлекателно те въвлича в историята. Невероятна е.

Q: От тези хора, които четат само по една книга, ли си или можеш да четеш по няколко наведнъж?

Не, не обичам да чета книги паралелно. Искам да отдам цялото си внимание на четивото. Следващата книга няма да избяга.

Q: Имаш ли си любимо място/време за четене?

Вкъщи в леглото, то е ясно. Обичам да лежа, не обичам да чета седнала. Обичам да ми е пълна тишина, да няма шум, хора или музика около мен. Рядко се случва.

Q: Какво предпочиташ – поредици от книги или самостоятелни издания?

Нямам претенции. Макар, че и аз като Eiri съм прочела всичко на Кинг и Пратчет, а то са си бая поредици.

Q: Има ли книга или автор, които препоръчваш отново и отново на всичките си приятели?

Всеки автор е уникален сам по себе си. И все пак има книга, която препоръчвам - 18% Сиво на Захари Карабашлиев. Невероятна, уникална книга. На всеки би му харесала, не поставя никакви граници. (Нещо напоследък съм се метнала само на българска литература).

Q: Как организираш книгите в библиотеката си? (по жанр, заглавие, име на автора, т.н.)

В момента вкъщи няма библиотека. Когато бях по-малка обаче книгите се подреждаха по автори. Взимахме всички книги на еди кой си автор и ги слагахме една до друга. Но по жанр или азбучен ред не сме подреждали. Чак пък толкова.. :)

Q: Коя е последната, която прочете?

Пол Ливайн - Адвокат в Леглото.

Q: Можеш ли да четеш и да слушаш музика едновременно?

В никакъв случай. Не мога и да спя на музика. Не обичам да мешам нещата.

Q: Коя беше първата книга, която прочете и която не се смята за детски роман?

Приказка без Край на Михаил Енде. Фентъзи роман, страхотна е.

Q: Случвало ли ти се е да си присвоиш книга от библиотеката?

Да, още седят при баба ми няколко книги, които трябваше да бъдат върнати 98-ма година. Нищо де, аз май си платих глобата тогава, но ги запазих :D

Q: Препрочиташ ли книги?

По принцип не чета една книга втори път. Но имам две любими, които съм ги чела сто пъти. Приказка без край на Михаил Енде и Хобитът на Толкин. Колкото и да е странно това не са жанровете, които чета по принцип, но пък книгите са ми фаворити.

И така. Обожавам да чета. При всеки удобен момент го правя. Изляза ли някъде веднага се оглеждам за книжарница. Наблягам в момента на българската литература. Наистина има нови бг книги, които си заслужават.

Ако тази щафета ти е харесала и обичаш да четеш - чувствай се поканен да споделиш и ти за твоите хартиени слабости :)

10 неща, които ще ти кажа, за да ме опознаеш по-добре.

2010-05-24T23:40:00.000-07:00

Уау, втора щафета! Не очаквах първата, но пък и втора .. мекеке, кой е като мен ;D
Сега Лили реши да ми сложи хомота и да издам някакви weird и не толкова weird неща за моята особа :)

1. Имам отвратителна хобия от хлебарки. Това е най-ужасната твар, която може да съществува на земята! Преди няколко седмици в кенефа на офиса видях как една хлебарка си сменяше обвивката, беше станала бяло-прозрачна. Сърцебиенето ми не е било никога по-силно от тогава.. брр...

2. Имам ниско самочувствие. Никога не съм се харесвала. Е, имало е дни, в които си казвам "брееей, колко съм яка", но са малко.

3. Не мога да готвя. Срам а? Уж съм жена, а пък не готвя... Еми не съм се научила. Единствено мога да скалъпя леща, но пак нещо все й липсва. Някога, когато ножа опре до гърлото ще се наложи и ще се науча.

4. Занимавам се с музика. Непрофесионално. Свирила съм на пиано 6 години, но спрях, защото тъпчех на едно място. Сега пея в банда. Ама нещо се прецакаха нечии отношения и спряхме да репетираме. Дано да не е за постоянно.

5. Супер общителна съм. Но пък рядко вдигам телефон или се уговарям с хора, които не познавам добре. При запознанство съм страшно комуникативна, но примерно ако после човека ми пише да излезем ще увъртам и ще си измислям причини да не го правя, поради факта, че не го познавам добре. Абе откачена работа :)

6. Не съм фен на сладкото. Много хора се учудват, но винаги е било така. Предпочитам соленото. Даже слагам допълнително сол - знам, че е вредно, но пък ми е по-вкусно.

7. Страшно добър слушател съм. Всички си изливат радости и болки пред мен. Аз пък рядко споделям. Това е защото съм прекалено скромна.

8. Искам да отида в Англия. И там да си остана ако може :)

9. Голям фен съм на аниметата и мангата. Гледам, чета, колекционирам картинки, доста се разтоварвам така.

10. Обичам да снимам. Бих искала да успея да си взема по-професионален апарат, от този който имам, но засега не мога. Моят е задоволителен де, но винаги съм искала да правя някакви професионални фотосесии на хора, снимки на пейзажи и т.н.

Абе не съм интересна толкова, не знам защо постоянно ми предавате щафети :D
Мерси, Лилка, и ти ме кефиш яко! :)))

Айде ако някой иска да приеме щафетата - давам! :)

Ехо.

2010-05-20T23:48:00.001-07:00

- Тук ли си?
- Да, точно до теб.
- Не, не по този начин.
- Всякак съм до теб.
- Защо не те виждам?
- Нали ме усещаш?
- Така е...
- Тогава не се притеснявай.
- Докога ще си тук?
- Докогато ми позволиш.
- Много съм самотна.
- Затова съм при теб.
- Не ме оставяй!
- Няма, никога...
- Студен си.
- Такъв съм си.
- Аз и така те харесвам.
- Знам.
- Хубаво е да има с кого да си говоря.
- Винаги съм насреща, знаеш.
- Хайде малко да помълчим, ей така...
- Както кажеш.
- ....
- ....
- Сега искам пак да си говорим... Тук ли си? Ехо! Ехооо ?!

В далечината се чуло Ехото: Тук съм, тук съм, тук съм....

С всички сили...

2010-05-14T03:24:00.001-07:00

Прокарвам пръсти през лъчи от слънце,
и моля се да не вали,
задявам се игриво с вятъра,
увещавайки го за спокойни дни.

Самодиви пърхат нежно покрай мене,
и със шепот се опитват да ме спрат,
аз пък с вик, изпълнен с топлина,
ги карам бързо да умрат.

Светът потънал е във яма,
и вирее в мрак и съжаление,
хората отварят устни нямо,
но не могат да изкажат мнение.

Аз съм там отгоре
и дърпам със въже земята,
с цялата си буйна младост,
ще надскоча аз съдбата.

Дърпам с всички сили
и аха! да я изкарам,
хората се стряскат и пропадат,
и аз да дърпам продължавам...

365 дни a.k.a 2009

2010-04-29T02:14:00.000-07:00

Както можете да видите в последния ми постинг бате ви Елфчо реши да ми предаде една щафетка, с която ме кара да изкажа мислите си за изминалата година. Само се чудя защо чак Април трябва да го правя, но мога ли да откажа на такъв печен колега, като Циничният ни Елф ;)))

Изминалата година беше... с доста промени.

В личен план много отивания и връщания имаше. В края на 2008-ма направих едно доста неразумно решение, с което нараних най-любимия си човек. В началото на 2009-та успях да се окопитя и бавно, бавно осъзнах какви глупости върша. Слава богу, той ми прости /силно казано 'прости', но да кажем, че махна с ръка, и остави споменът дълбоко в себе си/. Силен човек е той, радвам се, че е до мен, защото така и аз се чувствам силна. Узрях в личните ни отношения, вече не гафя и се чувствам доста олекнала. Не съм най-добрия пример за партньор, но може да се живее с мене :D

Второто важно нещо през миналата година - изнесох се. Вече не завися от родителите си, напълно самостоятелна съм - и като средства, и като лично пространство, и като взимане на решения. Хубаво е, но и доста отговорно.

Станах студентка. 'Най-сетне' би казала мама :) 1-ви курс мина без произшествия. Готина специалност, готини колеги, абе всичко 6.

Спрях цигарите! Много важно нещо, което щях да забравя. Ииии...напълнях :( 5 килограма качих за 2 месеца и сега - година по-късно още не мога да ги смъкна. Но пък започвам фитнес. Hooray. /За спирането съм изключително горда!/

Пътувах на стоп до страхотни места, срещнах страхотни хора.
Направихме банда, започваме скоро авторски парчета /е това ако не е сбъдната мечта пък../

Преоткрих българската съвременна литература. Има страшно много свежи автори, досега не успях от нито една тяхна книга да се разочаровам.

Да станах по-съсредоточена? Не станах. Да станах по-малко разсеяна? Ммм, не.

Но пък мисля преди да говоря, успявам да изкажа какво чувствам, какво искам и как го искам. Преди не можех и това доста ми затъпяваше живота. Сега сякаш дишам по-свободно /да де, нали спрях и цигарите:)/.

Все още не обичам да поемам инициатива или отговорност, но пък се уча и се старая.

Издигнах се в очите на близките си. Сега знаят, че мога и сама да се справям и разчитат на мен.
По-малък егоист не станах, то си ми е вродено и ми е най-лошата черта. Но пък в някои моменти ми е голям плюс.

Ейй, как можах да забравя. Създадох този блог през Юли 2009! Започнах да пиша по-често отколкото пишех в тийнейджърските си години, хората го оценяват, а това е най-важното за мен :) Благодаря ви, че ви има!
Запознах се и с много хора из блог пространството, с които ще се радвам да се видя някой ден на живо.

Та... това е май, общо взето. При мен по принцип не се случват страшно много различни неща, но пък когато стане нещо - то е голямо.

Ще се надявам 2010 да ме дооформи още като личност, за да мога да се хваля пак и след една година.

Благодаря отново на Елфа за предадената инициатива, много се радвам, че точно ти ми я даваш :) /и това с трите линка към блога ти ако не е рекламаа.... :D/

Благодаря за вниманието. И както винаги казвам - щафетата е предадена на... който поиска :)

p.s. Пийте една Загорка за мое здраве :))

За жените. И животните. С любов.

2010-04-20T11:52:00.000-07:00

Един мой приятел и съблогър отвори темата доста смело.

Всичко започна така...

Той:
При наличието на анархия може да се стигне до там, че жени свободно да изпълняват желанията си да правят секс с коне и бикове, което ще доведе до унищожаването на човешката раса - кентаврите и минотаврите ще ни завладеят.

Аз отговорих войнствено...

Аз:
стига бе!

конете и биковете не могат да ни оплождат, така че няма как да се унищожи расата, щото ще трябва вие да правите секс с нас, за да има поколения ;Р

Съблогъра пробута нещото, наречено ГМО, като
причина...

Той:
Нали знаеш страховете на всеки слабоумен българин - ГМО. Е, моите са ГМКиБ - генно-модифицирани коне и бикове, които ще могат да ви оплождат и ще ебат майката на всичко (и преносно и буквално). Питай природозащитниците. Те знаят!

Аз се опитах да си представя и се изплаших...

Аз:
ааа.. не искам така, даже ми звучи доста притеснително :С
не че имам нещо против порното с животни, ама някакви дето могат да оплождат хора... now that's creepy ;X

Колегата ми отговори, доста възмутен...

Той:
Нямаш нищо против порното с животни? Ето за това говоря! Ако я нямаше държавата, спомагаща за спазването на законите и донякъде за морала то настъпилата анархия щеше да доведе до невиждан разврат, за който ще са виновни и двата пола. Анархистите са долни отрепки, казах.

Ето защо обмислям мерки, които да ни спасят - да унищожим конете докато можем и вместо тях да яздим добре охранени немски овчарки. Тъкмо е мекичко и няма да има нужда от седла. Виж... не съм измислил решение за биковете.

Контрирах го, като добре обучена женска...

Аз:
Хахаха, а това, че има порно и с жени, които ги клатят добре охранени овчарки? По тази логика всяко едро животно с достатъчно голяма пишка и нагон трябва да бъде унищожено :)

Той започна леко да намеква, че има нужда от нашата особа...

Той:
Или можем да унищожим вас. Въпросът е от животните ли има по-голяма полза или от жените? Дефакто животните осигуряват храна, жените - шанс за възпроизвеждане. Тъй като жените също могат да осигуряват храна (канибализъм) е по-добро решение наистина да избием говедата и да оставим вас. Кажи сега, че не се държа добре с пола ти!

А аз се държах делово и с тенденция за сключване на мир...

Аз:
:Д И двете са нужни. Предлагам да оставите и нас, и животните, възпроизвеждането няма да спре, манджата също ;)

Колегата Биров, явно разочарован, че не съм от Неговите хора, но пък с делово предложение...

Той:
Но опасността ще остане! Не мога да спра да се тревожа. Човечеството е изправено пред такива могъщи заплахи като инвазия на инопланетяни, задушаване с вулканична пепел, масово-самоубийствени ритуали през 2012-а... но никой не забелязва истинските проблеми, като този, който забелязах аз. Нужни са ми доверени хора, с които тези проблеми да бъдат решени.

Което ме подсеща - разрешавате ли, колежке-"заебахсиблога"-блогърке, да публикувам тази кратка и не особено смислена дискусия в милия ми блог?

Аз, хем възмутена, хем смутена, хем зарибена...

Аз:
Да, света претърпява безброй катаклизми, но ако избиеш могъщите животни и оставиш само жените при мъжете - това вече ще е най-големия катаклизъм. Повярвай ми, ти като мъж не искаш да си обграден САМО и ЕДИНСТВЕНО от жени. Really.

Иначе да, колежката "заебахсиблогащотосъмсмотланосенадявамскородамеосенияркамисъл" позволява да го пуснеш в блога си тва чудо. А що да не постна и аз това в моя блог... амааа... не, не, майка ми го чете :х

Колегата оформя сделката доста майсторски...

Той:
За да сложа някакъв привиден край на нелепата дискусия ще се съглася, че може би методът с избиването не е най-добър, но за момента не се сещам за друг. И все пак бих оцелял в изцяло женска среда - имам много приятелки (в чисто НЕ флуиднообменящия смисъл) и донякъде съм се научил как да маневрирам между настроенията ви и приумиците на странното ви ... See Moreповедение.

Почвам с подготовката на поста, не виждам защо да не го направиш и ти. Майка ти ще разбере ако споменеш, че дискусията не претендира за сериозност.

Аз, със цялата си невинност и дъщерна обич... се съгласявам...

Аз:
И все пак ще се възмути от животинското порно. Ако все пак реша да го пусна, моля, мамо, прости ми! :Р

Както някой беше казал и както аз ще се изразя супер изтъркано " С жени зле, без жени - още по-зле". Кофти, но факт. Гадно племе сме, но се чувствате някак по-добре когато сме около вас. Колкото минуси толкова и плюсове.

И двата пола сме пичове, успяваме някак си да живуркаме на една планета, животните спомагат за развитието й, я с храна, я с някоя платена продукция. Всичко 6.

Мамо, дискусията не претендира за сериозност!

Заключение: Мъжете, колкото и да отричат и да обвиняват кентаврите, за това, че сме one evil kind - те ни обичат и не могат да живеят без нас. И все пак ако Колегата реши да се справи по някакъв начин с този проблем - насреща съм!

Благодаря за разпалената дискусия на Биров, следващият ни проект е on the way.

Хайде със здраве... и мислете с кого си лягате. Мухахаха (:

P.S Всяка прилика с действителни лица или животни е напълно случайна.

Блоговете.

2010-03-29T05:34:00.000-07:00

По принцип много рядко се отклонявам от лиричнитe произведения в блога си, но случая си го иска - ще представя 3-те блога, на които съм огромен фен. Щафетата бе подадена от Лили, стигна до Bia, а тя предаде тази щафета на няколко човека, един от които се паднах аз. Благодаря за което (:

Лили a.k.a livtn
- защото е пич.
- защото ме зарежда с позитивна енергия.
- защото ме кара да се чувствам като непораснало дете.

Над a.k.a Грозната богиня

- защото и тя търси пътя като мен.
- защото е интересна.
- защото слуша .. бритпоп, hooray!

Bia a.k.a In Brief

- защото пише страхотни неща.
- защото е хем мечтател, хем бунтар.
- и не, не е заради щафетата :D просто съм й фен.

В последно време първите две дами не са от най-активните, заради което ме хваща яд, но пък не мога да ги обвинявам - аз самата съм нередовна. Важното е, че когато има включване то си заслужава ;)

Препоръчвам горещо и Радо , местенцето на Биров и и блога на моята приятелка Вики :)

Щафетата е предадена на... който иска (:

Маслинено сладко

2010-03-19T01:58:00.001-07:00

Дъх на неземно,
обгръща ме нежно,
и някак си пее,
сърдито жалее.

За времето кратко
маслинено сладко,
как всичко изчезва
зад обръч от прежда.

Минути брои
и плахо следи,
часовникът крачи,
следят го палачи.

Гилотината чака
там горе във мрака,
голяма и прашна
тя вика го страшно.

Полага глава,
присвива уста,
палача замахва
живота премахва.

Времето спира,
защото умира,
дъхът на неземно
пее жалейно.

Палачът със маска
започва да мляска,
мирише за кратко
на маслинено сладко.

Любов по време на война.

2010-03-09T00:44:00.001-08:00

Гледаха се настървено от двете страни на масата. И двамата дишаха тежко. Лицето й беше зачервено от ярост и плач, неговото пък изкривено в злобна гримаса.

- Хайде, хайде. Нека се успокоим. - адвокатите отчаяно се опитваха да спасят положението. - Не можем да свършим никаква работа ако постоянно се прекъсвате и си крещите.

Нейния адвокат я хвана за раменете и й подаде кърпичка, за да я успокои. Тя седна и шумно се изсекна в нея. Мъжът отсреща също седна и сведе ядосан поглед към масата.

- Нека изложим фактите - 9 години сте били женени, сега искате развод по взаимно съгласие, трябва да разделим имуществото. - Адвокатите говореха и си кимаха. - Също така трябва да има дело и за попечителство над Саманта и Браян. Да се реши при кого ще живеят и при кого ще ходят само по празници и уикенди.

- Децата остават при мен и точка!!! - жената прекъсна всички с неистов вик. - Няма да позволя да живеят при теб, некадърнико, ти себе си не можеш да гледаш, камо ли две малки деца!

- Моля ви, успокойте се, доникъде няма да стигнем ако не можете да си сдържате нервите! - Нейния адвокат започна вече да говори с укор.

- Тогава къщата остава за мен - обади се мъжът. - Ако ти искаш двете най-ценни неща за себе си, аз ще вземе второто по ценност след тях.

- Никога! А аз къде ще живея с тях? В кучешка колиба ли?! - Тя определено не успяваше да успокои нервите си.

- Не ме интересува. Ще отидеш при майка си, тя нали има огромна къща в Малибу, мрази ме откакто съм се оженил за теб, така че ще е много щастлива да й се натресете тримата. - Той продължаваше да я дразни, говорейки спокойно и невъзмутимо.

- Не искам да завися от майка си. Мога да гледам децата си и сама. Не ми трябват подаяния, остави ми къщата, ние сме трима, а ти един. - Тя не се даваше.

- Тогава ще взема колата. Ще си намеря квартира, но БМВ-то остава при мен. Трябва да ходя на работа с него, а бог знае колко далеч може да ми е квартирата.

- Как пък не! Не можеш да вземеш колата, как ще карам децата на училище?! Плюс това Сам ходи на уроци по балет през уикенда чак на другия край на града, не мога да я пращам сама по улиците, опасно е!

- По дяволите, не можеш да задържиш всичко! Всичките тези неща съм ги купувал аз, а ти нищо не ми оставяш! Това няма да ти се размине. - Лицето му започна да се зачервява.

- Ето, пак изтъкваш, че нищо не съм свършила за съвместния ни живот, че съм стояла наготово и съм чакала. Майк, аз родих децата ти, завърших образованието си, за да си намеря добра работа и да изкарвам добри пари, не ме изкарвай жалка!

- Ти ли ?! По дяволите, аз съм лекар, изкарвам два пъти повече от теб, учил съм два пъти повече от теб и работя по 24 часа понякога! Работил съм и за къщата, и за колата, и за теб, и за децата!

- Копеле! Винаги си бил такъв, не можеш да купиш всичко, не можеш да купиш мен! През всичките 9 години имах чувството, че живота ми беше платен, че всичко е изкуствено и познай какво - била съм права! Не искам да живея в такава илюзия повече, да се свършва с този развод, за да мога да те видя по-далеч от мен!

- Няма да съм далеч, скъпа, всеки уикенд ще идвам, за да взимам децата, ще ти се усмихвам мазно, мазно и ще дразня така скъпоценното ти полезрение!

- Скапаняк!
- Кучка!

Пляяяс! Чу се силна плесница. Очите му се ококориха, бузата му се зачерви. Тя се беше изправила и го беше зашлевила с всичка сила. Очите й горяха, ръката я заболя. Той с неудомение се докосна по лявата буза. Тя изхълца силно и изтича към вратата, която се затръшна с всичка сила след нея.

В кабинета настана тишина. Адвокатите бяха онемели от вече 15 минути, но Майк беше втрещен. След този шамар осъзна колко много е разстроил жена си. Потърка удареното място и се изправи бавно. Тръгна към вратата.

- Господин Джаред, почакайте, не излизайте и вие! - адвокатите трепереха от отчаяние.

Той изобщо не ги чу, а затвори вратата след тях. Тръгна към тоалетните. Влезе без да се замисля в женската. Вътре имаше няколко жени, които си пудреха лицата. Изнизаха се бързо, притеснени и ококорени, шушнейки си възмутено. Той спря и се погледна в огледалото. На лицето му имаше голяма червена ръка. Чу хлипане от средната тоалетна. Почука.

- Заето е - чу се ридание. Почука втори път. - Казах, че е заето по дяволите, и тук ли не мога да намеря уиединение!.

- Аз съм - тихо каза той. Настъпи тишина.
- Какво правиш тук? - попита тя след малка пауза.
- Излез, искам да поговорим.
- Така ли? След всичко, което ми наговори, на което ме подложи вътре, пред тези хора? Как не те е срам!
- Умолявам те, излез.

Тя изчака 1-2 минути без да проговори, за да види дали той ще си тръгне. Когато след известно време той почука пак, тя ядосано отвори вратата и го погледна право в очите.

- Безсрамник! - Очите й бяха червени, по лицето й се стичаха сълзи, цялата трепереше.

Той я погледна. Гледаше я и мълчеше. Видя колко е тъжна, колко я боли, колко е малка и нищожна в този момент.

- Хайде, няма ли да кажеш нещо, отворко? Нали много ти знаеше устата вътре?!

В същия момент нещо я обгърна. Тя се вкамени. Беше я прегърнал. Стискаше я и беше заровил глава в косата й. Тя не знаеше какво става, как да реагира. Гледаше през рамото му с широко отворени очи, виждаше величествения му гръб в огледалото отсреща, как я беше обгърнал, както скала, препречваща на вятъра да обрули дървото. Стискаше я силно, но с цялата нежност на този свят. Галеше рамената й. И ридаеше. Стояха дълго време така. След това той я пусна, направи две крачки назад без да си вдига главата. Лицето и косата му бяха мокри, червеното от бузата му все още ярко си личеше. Тръгна към вратата. Докосна дръжката и в този момент тя се хвърли към него. Той я вдигна, тя го обгърна с крака. Качи я на мивката и започнаха да се любят. Времето спря. Бушуваща и задържана от толкова време страст изведнъж се изля върху тях. Любиха се както преди, както в началото, когато бяха първите им срещи, първите им трепети, пеперудите в стомаха. Сега тръпката беше два пъти по-силна и опустошаваща. Той проникваше в нея, тя стенеше и забиваше нокти в гърба му. През главите и на двамата минаха всичките им хубави моменти заедно - първата целувка, първия секс на задната седалка на колата, предложението му за брак, сватбата, на която присъстваха само най-близките им хора, новата къща, която техните им купиха задружно, работата, която той винаги беше мечтал да има, след това и нейната, година след това се роди Саманта, бяха най-гордите родителите на света, след 2 години станаха още по-горди от появата на Браян... Всичко това ги заля и ги завъртя. Нямаше болка, страх, мъка, ярост, разруха. Всичко съкровено се беше върнало.

В края на коридора, в кабинета, адвокатите чакаха клиентите им да се върнат. Но никой повече не отвори вратата.

Един по-различен ден....

2010-02-24T00:11:00.000-08:00

Честно казано не обичам празниците. Естествено, радвам се като има такива, най-малкото, защото тогава не се ходи на работа и тем подобни. Но настроението ми не е по-добро от предишния ден например. А ми се иска да ми е свит стомаха, да се кефя заради подаръци, пожелания...
И все пак днес имам личен празник. Както колегата ми повтаря от няколко месеца насам: "Като станеш на 21 ще можеш да пиеш бира в Щатите...". Еми ето - вече мога да отида, да си купя кофти американска бира, да седна на някоя пейка и да пия без да се притеснявам от ченгета :D
И колкото и да не се чувствам като пораснала или по-скоро да не ми се иска да пораствам... факт е :) Хора, ставам на 21, одъртявам...
И все пак ще си пожелая няколко неща, защото все пак вярвам, че в този ден пожеланията са искрени и може би все пак ще се сбъднат някога :)

Това е най-важното. За да промениш нещо, трябва да разчиташ най-вече на себе си и своите сили.

Важно е да живееш на ръба. И да правиш всичко сякаш е за последно. Тръпка да има.

Всеки прави грешки. Не трябва да се опитваш да ги заличиш, а да се учиш от тях. Така ставаш по-силен.

Аз намерих този weird guy преди 5 години. И обичам когато правим wierd things заедно, обичам и нашата weird любов :)

Това е моята тенденция в живота. Вече е. Преди пренебрегвах и ми беше лесно да кажа "Не мога". Сега казвам "Ще се опитам и ще успея". Помага.

Боб Дилън го е казал. И е бил прав.

Yep.

И накрая...

Естествено, най-класическите и важни неща - да съм жива и здрава.
Та това е, порастнах. Искам да си пожелая и този блог да съществува и да радва всички, които минат през него. Оценявам страшно много вашето мнение :)

Нарисувай ме.

2010-02-18T01:03:00.001-08:00

Нарисувай ми тяло, за да не се чувствам безплътна.
Нарисувай ми крака, за да стигна до теб.
Нарисувай ми ръце, за да те прегърна...
Нарисувай ми глава, за да мисля за теб.

Нарисувай ми очи, за да те видя.
Нарисувай ми уши, за да чуя твоя глас.
Нарисувай ми нос, за да те подуша.
Нарисувай ми устни, за да ти се усмихвам аз.

Нарисувай ми чувства, за да се вричам.
Нарисувай ми душа, за да имам копнеж.
Нарисувай ми сърце, за да те обичам.
Оцвети ме, за да имам пълнеж.

Нарисувай ме, за да съществувам.
А другото сама ще си го нарисувам...

Нещо малко.

2010-01-15T05:14:00.000-08:00

Почуках на вратата ти и ти отвори,
съзря ме там - плачеща и жалка,
с треперещ глас ти заговорих,
поисках да покажа нещо малко.

А ти ме гледаше студено,
и сякаш нещо ме прониза,
замлъкнах бързо аз смутена,
и ти изрече "По-добре да се прибираш".

Затръшна се вратата,
а аз останах там, на прага,
сама със болка в душата,
сама с разбитата си вяра.

Тогава бръкнах си във джоба,
извадих нещо малко и кървящо,
оставих го на пода и си тръгнах,
и там остана моето сърце туптящо...

Завинаги твоя...

2009-12-21T03:54:00.000-08:00

Отвори с мъка очи. Някаква силна светлина го заслепи. Миришеше на нещо умряло. И разлагащо се. Когато се опита да помръдне усети, че е завързан. Наведе глава, за да погледне и някаква ужасна болка го преряза през тила. Миришеше му на кръв. Собствената му кръв. Усещаше главата си мокра от кръвта си. Причерня му, но успя да остане в съзнание. Огледа крайниците си. Беше завързан с много въжета около някакъв стол. Беше кален и мръсен. Явно го бяха влачили, за да го докарат до тук. Огледа се. Малката крушка съвсем леко осветяваше помещението. По очертанията виждаше шкаф, върху който стоеше стар и малък телевизор. Срещу тях пък имаше купчина метали и ламарини. Това беше нещо като мазе или склад, предположи той. Всичко беше в паяжини и прах, не беше ползвано от векове. Беше тясно и студено. А той беше по тениската, с която спеше и направо умираше от студ. Последното, което си спомни беше, че става през нощта, за да си сипе чаша вода. Чу стъпки и след това... нищо. Всичко му беше мътилка в главата. Докато се опитваше да си спомни, вратата срещу него се отвори със страшно скърцане. Появи се силует, който той едва едва различи, заради слабата светлина. Силуета се приближи и по очертанията се разбра, че е женски. Чу се лек смях. Той онемя и присви очи. Този смях не можеше да се сбърка. Това беше тя!
Жената се приближи и се наведе към него. Очите й се стрелкаха налудничаво, усмивката й беше озъбена, изглеждаше някак освирепяла. Той се опита да отметне ужасен главата си назад, за да е колкото се може по-далеч от това нечовешко лице. Тя го хвана за косата и го дръпна рязко към себе си. Онази същата болка се заби с всичка сила в мозъка му. Усети как ще припадне, но тя му заби толкова силен и болезнен шамар, че той се свести на мига. Жената започна да се хили неистово."Колко си жалък, драги, само колко си ми жалък.." изрече тя. Той не можеше да изкара никакъв звук от устата си. Беше вцепенен от страх и ужас.
Пред него седеше жената, с която живееше 5 години, която обичаше и уважаваше толкова време, и която една вечер просто не се прибра. Това се случи преди година и той го прие много тежко. Търси я къде ли не, обади се на всичките й роднини и познати, но така и не можа да получи каквато и да е информация. Тя просто изчезна безследно. А сега се появяваше внезапно и то по какъв начин! Не знаеше как да реагира. Тя го беше изоставила, а сега го беше отвлякла!
Тя каза "Май се чудиш какво става, а?". Той успя само да кимне. "Не си прави грешни изводи. Обичах те, обичам те и сега до полуда! Живея с мисълта за теб всеки ден. Защо се махнах ли? Защото умирах от ревност. Ревнувах те от всичко и всички, не исках да обръщаш внимание на никой друг освен на мен. Аз бях твоята жена, ти обичаше мен и не трябваше така да ме тормозиш психически! Затова реших да се махна и да измисля как да те имам само за себе си. Сега, година по-късно ще те имам, мили мой, ще те имам...".
При тези думи тя отвори чантата си и извади нещои метално, което блесна. Очите му съзряха пистолет. Тя го завъртя няколко пъти и го сложи пред него. Най-накрая той успя да промълви "Защо го правиш?". Тя стана и се приближи. Взе пистолета и с дулото му го погали по косата. Той претръпна и изпадна в ужас. "Казах ти защо го правя. Ще бъдем заедно завинаги. Само аз и ти. Без да има кой да ни раздели. Дори и да трябва да те убия. Мисля да убия и двама ни. Ще отидем някъде на по-добро място и ще си бъдем само двамата...". Той усети как сърцето му заби лудо, сякаш ще изскочи от гърдите му. През всичките тези години той бе живял с една луда. Луда, която е планирала да го убие, да убие и себе си след това. "Не го прави, ела си вкъщи, няма да се отделя от теб!". Не знаеше какво говори, но искаше по някакъв начин да я разубеди, или поне да я задържи, за да може да измисли какво да прави. "Хаха, скъпи, да живеем пак заедно няма да помогне, защото винаги ще има външни фактори, които ще те отделят дори за минута от мен. А аз не мога да го преживея."
Обзе го неистова паника. Беше толкова изплашен, че колкото и да се напъваше нищо не му идваше на ума. А нямаше време. Тя го прегърна през кръста от отзад и го стисна силно. "Колко те обичам, как се радвам, че ще бъдеш само мой". "Стой, поседни срещу мен, нека да те погледам колко си хубава". Тя се усмихна широко и застана срещу него. "Знаех си, че още ме искаш, въпреки че ме нямаше цяла година." "Искам те, искам да те погледам малко преди да се слеем в едно.". "Кажи ми как ме искаш, сладък" тя се ентусиазира. "Искам да заголиш рамо, обичах като носеше онези разголени блузи". "Тя бавно смъкна ръкава на блузата си надолу и лекичко подаде рамото си навън. "Точно така, страхотна си ти, красавице. Сега, погали се леко по бедрото. "Мръсник си ти обаче" промълви доволно тя и бавно прокара ръка по крака си."Сега искам да хванеш това оръжие и бавно да се докосваш с него, искам хладната му повърхност да те кара да настръхваш." Тя бавно повдигна пистолета и започна да го допира леко до кожата си. "Точно така, боже, колко си възбуждаща". Тя се усмихна с нескрито задоволство "Естествено, скъпи, за теб съм винаги такава". Започна бавно да прави кръгове с дулото по рамото си, шията, лицето си... Допря го леко до устните си. "Харесва ти да ме гледаш нали, аз съм секс хищница, сладък, няма да намериш друга като мен". Прокара го по устните си и лекичко започна да го ближе. "Обичаше като ти духах нали? Винаги съм се справяла страшно добре." Бавно го вкара в устата си и започна да прави движения навътре-навън. Тогава той каза "А аз обичах да свършвам в устата ти, да усещаш моята течност, как минава през цялото ти тяло и.." БУМ! Огромно количество кръв и мозък го опръскаха. Замириса на изгоряло и на изпържени мозъчни клетки. Той погледна дупката в главата на жената срещу него и започна да крещи. Крещеше с пълно гърло "Помощ!". Крещеше от радост, крещеше с всичка сила...

Твоят ангел.

2009-12-10T03:57:00.001-08:00

Когато заспиш вечер
ще прелетя и ще кацна до главата ти,
няма да има кошмари, няма да чувстваш студ.

Парещия ми поглед ще те топли,
ще те прегърна както никой друг.

Ще ти говоря, ще ти разказвам приказки,
а ти ще се усмихваш на сън.

Ще те целувам по устните, по челото,
напук на всички там отвън.

Ще бъда твоя ангел хранител,
ще те защитавам от целия свят.

Ще те завивам, ще се сгушвам в теб,
и ще изпитвам тайна благодат.

А когато утрото настъпи,
ще оправя разрошената ти коса,
ще целуна затворените ти клепачи
и бавно, тихо, аз ще отлетя...

Тя е...

2009-11-30T00:37:00.000-08:00

Не мога без нея,
тя е чудо, усещане, чувство..
Обгръща ме и ме отвлича в плен
на собственото ми задоволство.
Тя е нещото, с което всеки се чувства по-добре,
по-освободен, по... истински.
Има я навсякъде, искаш ли - ще я чуеш.
Тя е сътворение, управляващо света,
хората, сетивата.
Има я в главата ти, в сърцето ти, в душата ти.
Вкопчи ли се веднъж в теб не те оставя доживот.
И чувството е магично, приятно, изстискващо.
Нейните ръце са звуци,
очите й - ноти,
отвежда те там, откъдето е тя.
Едно красиво и безкрайно петолиние...
Заигравка с думи, ноти, знаци...
Омайва те и те отпуска, както никой друг не може.
Тя се раздава, пуска се на всички,
понякога безплатна, понякога иска и пари.
Тялото й е ефирно, еластично,
докосваш я и настръхваш.
Влюбен си до уши, това е най-голямата любов.
Напусне ли те - всичко губи смисъл и умираш.

Тя е моя, тя е твоя, тя е на всички...
Нейни роби сме... на Музиката.

Пролука.

2009-11-17T01:50:00.000-08:00

Седиш и се правиш на недостъпен. Искаш всички да си мислят, че си от камък, че не ти пука, че си независим. Искаш да си над тези неща. Да не чувстваш, за да не те боли. Да не обичаш, за да не страдаш. Да можеш да удариш някой, без да се почувстваш зле от факта. Погледът ти е хладен, израза ти - невъзмутим. Главата ти е високо вдигната и си мислиш, че си всичко. И си над всички. Че не си простосмъртен и няма да чувстваш нищо като умреш. Надут си, обиждаш бързо и технично. След това безцеремонно гледаш човека в очите, докато го съсипваш психически. Не си гузен, нямаш съвест, дори усмивката ти е нещо рядко срещано. Показваш я само като си прав, като видиш някой слаб, като го засипеш с дъжд от жестоки думи. Мислиш, че се спасяваш от тези неща. Че нищо не може да те нарани, да те съсипе и да те убие. Но аз съм тук и няма да си тръгна, защото виждам пролуката. Ти въпреки всичко имаш сърце. Дори и да не искаш да го носиш го имаш и то е най-откритото и наранимо нещо в твоето тяло. Само че ти не го знаеш, затова и се чувстваш добре. Добре, но аз ще го наръгам. Ще го издраскам с нокти, защото не можеш да го опазиш. Прекалено си зает да си "над тези неща". Ще те заболи, както ги боли и другите. Ще страдаш както страдат всички други. Ще сведеш главата, която винаги е била невъзмутимо вдигната нагоре. Очите ти ще горят, ще горят от усещане. Ще дам на твоето сърце да диша. Да обича. Да чувства. Да прогледне...
Защото въпреки всичко и ти си човек.

Прониквай

2009-11-04T02:55:00.001-08:00

Прониквай дълбоко,
дори да ме боли прониквай,
и кръв да текне няма да ми пука,
искам да си в мен, около мен, навсякъде.

Бъди вътре, обземай ме,
докосни всяка вътрешност
погали я, натисни я, разтегни я...

Искам да усещам как се движиш,
как предаваш своето в моето,
залей ме, облей ме,
нека се удавя...

Гаври се, прави каквото искаш,
но прониквай, искам те във мен,
опустошена, беззащитна и гола,
аз съм пълна... с теб.

Беше любов...

2009-10-29T02:56:00.000-07:00

Караше по улиците вече от часове. Не че му беше интересно, просто нямаше какво да прави като се прибере. Онази негова квартира, мрачна, с мухлясали стени, тясна... Не, не, в колата му е по-удобно. Беше изморен, тази работа го съсипваше.Не очакваше да е толкова тежко като пристигна тук преди 2 години... Но беше рано, не искаше да се прибере и просто да заспи. Яд го беше, че нищо не се случва с живота му. Всеки ден ставане рано, работа до късно, набързо приготвена вечеря и пак в леглото. Отегчен беше. И някак примирен.
Минаваше тъкмо през улицата, наречена с циничното име "Де Пута", поради големия брой проститутки, обитаващи я в късните часове, та дори и през повечето време на деня. Замисли се, че никога не е минавал от тук. Почна да се оглежда любопитно. Имаше ги всякакви - дебели, кльощави, ромки, мексиканки, бели, индианки - каквото се сетиш. С абсолютно никакъв вкус за облекло, мръсни, с мазни коси и жълти зъби. Някои дори нямаха зъби - по-лесно им беше да въртят свирки. Една такава му се ухили уж палаво, а той потръпна от отвращение. И все пак караше бавно, не искаше да премине бързо през тази улица. Той нямаше опит с жените, преди 5-6 години се опита с едно момиче, но тя го ограби и изчезна. Оттогава беше пренебрегнал този пол.
Както се беше замислил, някой почука на стъклото. Той се сепна и спря. Едно момиче седеше и го гледаше с очакване. Беше доста хубавичка, не приличаше на проститутка, но все пак беше точно такава. Беше облечена с вкус, макар и мизерно. Дълъг шлифер, червена блузка отдолу, очертаваща апетитните й форми, поличка, но не от онези лъскавите, лачените - беше дънкова, малко над коленете. Краката й бяха страшно дълги. Беше като антилопа. Токчетата очертаваха красивите й стъпала и тя определено се отличаваше от всичката сган наоколо. Червена, огнена коса и очакващи зелени очи. Нещо необикновено имаше в нея."Хеееей, пич, чуваш ли ме, къде блееш?".Той се беше отнесъл да я оглежда. Смъкна стъклото. Тя се наведе и бюста и веднага се наби в очите му. "Искаш ли да се кача?". Той мълчеше, просто забил поглед в деколтето й. "Ехо, малкия, прибери си ченето и отговори, нямам цяла нощ да те чакам!". Той се осъзна и поклати отрицателно глава. Страх го беше да се занимава с жена с такава професия."Не знаеш какво изпускаш, момче", погледна го злоядо, фръцна се и се качи пак на тротоара. Той запали колата и продължи. НО мислите му бяха постоянно при тази жена, тази пантера, знаеща своите качества и умееща да ги използва. Защо толкова му беше направила впечатление? Имаше нещо различно в нея... НЕ! Трябваше да се върне, искаше да я види отново! Обърна без да се замисли и се върна. Нямаше я на същото място. Той излезе от колата и се огледа нервно. Видя я от другата страна на улицата, тъкмо се беше наклонила към един автомобил. Вратата се отвори и тя понечи да влезе, когато чу вик - "Не влизай!". Обърна се и видя онзи хлапак, който преди малко я беше пренебрегнал. "Какво си се разкрещял, не виждаш ли, че върша работа?". "Ела, моля те, ще ти платя двойно, не, не.. тройно! ако се качиш при мен". Очите й се ококориха. "Ама да знаеш, че пича щеше да даде много пари за мен". "Давам тройно, само ела!". Тя погледна мъжа вътре, измънка му нещо и затвори вратата. Чу се груба псувня отвътре, колата изсвистя и пое в търсене на нова жрица на любовта. Пантерата с два скока се озова в автомобила. Той седна и запали двигателя. Седяха вътре и мълчаха. Не знаеше какво беше направил току що. Та той нямаше толкова пари, защо му беше да я вика? "Къде ще ме водиш?". "Амии, в нас? Но е мръсно и стените са мухлясали." "Не ми пука какви са шибаните ти стени, карай натам" Езика й беше остър, типичен за улична курва.
Стигнаха до неговото място след 15 минути. Асансьора не работеше, и тя няколко пъти изпсува докато се качваха към 6-тия етаж. Влезе и и си метна чантата на първия стол, който видя. Пльосна се на дивана и запали цигара. Той не пушеше и се ядоса, че тя не го попита дали може да запали. Но все пак какво можеше да очаква от една жена без никакво възпитание? Отвори прозореца, за да не го дразни дима. Тя го погледна, премлясна. "Какво сега? Ще вършим ли работата?". "Аз..."."Хаха, ясно, за пръв път ти е". Тя го погледна дяволито и скочи. Приближи се и нагло, бързо, му захапа ухото. Той подскочи и се дръпна. Тя се ухили широко. "Не се притеснявай малкия, аз ще ти покажа какво трябва да правиш." Пак се приближи и си сложи ръката на ципа на дънките му. Той се дръпна още по-рязко и извика "Спри! Не те извиках за това!". Тя се вкамени и го погледа учудено. "Как не си? Мен за друго никой не ме вика, това ми е работата и ти трябва да се възползваш от нея.""Не, исках да си поговорим, да те опозная, ти изглеждаше различна на фона на всички други, ще ти платя само, за да говорим." Тя зяпна и за малко не изпусна цигарата. "Какво ти става, будала такава?! Нима не искаш да ме чукаш като бясно животно, не съм ли достатъчно красива за теб?!" "Нищо подобно, по-красива си от всички други, но усещам че има нещо повече в теб!". Тя започна да се смее истерично и грозно. "Сбъркал си малкия, няма нищо особено в мен, просто съм жена за чукане и нищо друго и ако скоро не започнем да вършим работа ще си хвана партакешите и ще си тръгна!". "Колко ти предлагаше оня?". "Триста". "Давам ти 1000 ако останеш". Тя не каза нищо. Замисли се. След 10 секунди се усмихна и каза "Защо пък не, още по-лесно изкарани пари ще са това!". Настани се пак на дивана, кръсоса крака и зачака. Той седна срещу нея и я загледа. Гледаха се дълго, пълна тишина, само шума от колите се чуваше през прозореца. И той започна да я разпитва. Питаше я за детството й, за родителите й, за училището, за любовта, мечтите, желанията... Тя стоеше вкаменена, но отговаряше. И нещо в нея започна да се отпушва. Сякаш стената рухна. И тя се откри. Започна да обяснява, да разправя надълго и нашироко. Живота й е бил нормален, но всичко се обърнало когато започнала да има нужда от повече пари и по-малко наставления от родителите си. Печелила конкурси за красота, преживяла е тежка раздяла с най-голямата си любов и т.н и т.н... Откри душата си пред него, напълно непознатия за нея човек. Плака, смя се, крещя, говореше шепнешком. Говориха, говориха... Нямаше изчерпване, всичко си казваха и винаги имаше още.
По едно време тя се приближи и седна до него. "Знаеш ли, ти наистина се опита да ме разбереш и го направи. Колко чаках такъв момент, в който да има на кого да разкажа за своите проблеми и неволи, за мен си. Ти ме видя, позна ме и го направи. Чуствам се чиста, олекнала. Благодаря ти." Той виждаше друга жена. По-усмихната, по-ведра, и още по-красива. Нямаше груб език, нямаше непохватни ръкомахания и зловещи погледи. Просто едно момиче, искащо повече от живота. Усмихваха се. Той я погали по лицето и тя усети нещо различно, нещо истинсико, не като предишните мъже, които са я клатили цял живот по улиците. Изведнъж нещо и в двамата се пречупи и те просто се сляха. Тела и души. Всичко беше като фантазия, земетресение, цунами... В този миг те правеха любов. Истинска любов, отпушваща сетивата им. Съзнанията им бяха пречистени и искащи. Искащи още от тази капка шанс. Любиха се дълго и нестихващо. Накрая заспаха, тя увила красивите си дълги крака около него, той опрял главата на гърдите й.
Дори докато спеше той я сънуваше. Усмихваше се и не искаше съня да свършва. Събуди се на развиделяване, алармата за работа успя да го откъсне от тази магия. Отвори очи и потърси с ръка онези вълшебни форми. Нея я нямаше. Другата половина беше изстинала, значи си е тръгнала още в ранните часове. Изправи се, огледа се. Видя бележка на нощното шкафче. Взе я и я прочете. Усмихна се, остави я на леглото, облече се набързо и тръгна за работа.
Слънцето бавно се надигна и освети стаята след него. Лъчите достигнаха леглото и заблестяха върху листа хартия, на който пишеше "Беше любов. Благодаря ти..."

Парад на размити образи

2009-10-27T04:07:00.000-07:00

Парад на размити образи,
очи, разнебитени и сиви,
Лица, обезобразени и безчуствени,
това сме ние, това сме ние.

Кой сложил маска, кой пък перелина,
дерат си кожата собственоръчно,
куцукат бавно в някоя посока,
парад на кукли, на роботи.

Една колония, крива, грозна,
след тях всичко става черно и невзрачно,
хора без души, без сърца, без воля,
едни слуги на ежедневие победоносно...

Това сме ние - жалки, скучни,
това ще бъдем занапред,
ако сам не решиш от какво имаш нужда,
никой няма да го направи вместо теб!

За последно.

2009-10-20T04:29:00.001-07:00

Погледна я с онзи поглед, на който преди време тя не можеше да устои. С питащи, мокри очи, той търсеше нейните. Но тя някак не се трогна. Мислеше си, че преди време с този поглед му е прощавала и най-глупавите грешки и всичко е продължавало сякаш винаги е било наред. Сега й се струваше изкуствен. Подправен. Самата мисъл, че се опитваше да я примами с това я отвращаваше. А беше ли искрен? Обичаше ли я?

- Какво искаш от мен?
- Да ме обичаш...
- Нима имаш нужда от това?
- Имам и винаги съм имал.
- Вече не ти вярвам.

Бяха застанали от двете страни на една локва. Дъждът тъкмо беше поутихнал. Тя го гледаше отчуждено, учудено. Той премигваше и устните му трепереха. И двамата бяха задъхани. Доста време си крещяха докато тя бягаше от него по улицата. Хората се обръщаха, оглеждайки се откъде идва тази врява. Сега и двамата бяха изморени и просто се оставиха на този разговор.

- Постоянно си мисля за теб!
- Дали?
- Не ми ли вярваш?!
- Казах ти, трудно ми е вече.

Стояха и се гледаха. Въздуха беше студен, времето - подтискащо. Сякаш всичко беше в синхрон с тази раздяла. През главата й минаха като на лента хубавите моменти, прекарани с него, как вървяха по тази улица, смеейки се и хванати за ръка. Никога не си бе помисляла, че може да дойде края. Толкова беше щастлива. Но той вече не я разбираше. Беше станал друг човек. И това тя не можеше да отрече.

- Спри да вървиш след мен, няма смисъл.
- Защо да няма? Дължиш ми обяснение.
- Всичко приключи.
- Не е!
- Не бъди егоист... И ти знаеш че е така.
- Не може да е така, аз те обичам...
- Само с обич не става...
- Мислиш, че съм се променил?
- Отдавна...
- Защо не си ми казала по-рано?
- Първо мислех, че си въобразявам, после изчаквах, защото се надявах сам да се усетиш, но не се получи...
- И все пак трябваше да ми кажеш!
- Ето казвам ти сега!

Викът й отекна в глухата тишина. Той сведе глава. Започна нервно да навива крайчеца на палтото си. Погледна я пак. Тя стоеше все така безмълвна, насила застанала от другия край на локвата. Погледа й беше празен. Той помнеше пламъка в очите й всяка вечер когато я заварваше в леглото си, полугола и очакваща...

- Нека да се опитаме да поправим нещата...
- Защо си мислиш, че аз не се опитах? Ти беше толкова отнесен, толкова сляп за това, че изобщо не можа да видиш какви усилия положих да запазим всичко наше...
- Не е вярно!
- Дали?...

Мълчание. Атмосферата започваше да ги задушава все повече и повече. Тягостно. Той усещаше, че това ще бъде краят. Тя вече го знаеше.

- И какво ще бъде оттук нататък?
- Нищо.
- Как така нищо? А няма ли да останем приятели?
- Не. Не трябва.
- Защо не трябва? Аз искам!
- Но аз не.
- ...
- Всичко свърши, разбери го. Време е всеки да продължи по своя път.
- Не мога да оставя нещо такова да отмине просто така.
- Няма друг начин, така ще е по-добре.
- Значи... не мога да те убедя?
- Не, съжалявам.
- Край..
- Да, край.

Той наведе глава отново. За секунди тъмнината го обгърна, тишината също. Стори му се цяла вечност. Усети движение отсреща. Успя да се надигне точно когато тя го целуваше по бузата. Изтръпна целия. Очите им се срещнаха. И пак - нищо. Пламъка го нямаше. Това просто беше целувка за сбогом. Тя бързо се отдръпна. Отметна червеникавата си коса, кимна леко и се затича в тъмнината. Токчетата й отекваха по мокрия асфалт. Той остана там, в единия край на локвата. Нещо мокро се затъркаля по бузата му. Капка дъжд? Не, беше нещо горещо. Сълза. Докосна устните му, заигра се на ъгълчето им и му разкри какво е загубил току що...

Моят свят...

2009-10-15T07:46:00.001-07:00

И палиш слънцето, протягайки напред ръка.
И спираш вятъра, премигвайки веднъж с очи.
Земята по-зелена е под твоите крака.
Дъждът усети ли те - спира да вали...

Когато с мен си - времето е спряло.
Когато тръгнеш - почва ураган.
И някак всичко е еднакво посивяло,
щом теб те няма там...

За мене ти си всичко - малко и голямо.
Без теб живота ми ще бъде ад.
И шепна аз, глава на теб опряла:
ти си моят малък и единствен свят...

*** посветено на най-обичания...***

Желана илюзия.

2009-09-02T01:02:00.000-07:00

Когато се събудя сутрин, аз знам че си бил до мен през нощта - нищо, че другата част на леглото седи изрядно пригладена.
Когато пия кафе по измачкана тениска, аз знам че и ти отпиваш от твоята чаша, седнал до мен - нищо, че тази чаша е чиста и прибрана на рафта.
Когато съм в банята и си мия зъбите, аз знам че ти се опитваш да се вредиш пред огледалото, за да се избръснеш - нищо, че дори самобръсначката седи все още неизползвана в аптечката.
Когато говоря с някой по телефона, аз знам, че ти ме изчакваш на другата линия - нищо, че дори ти нямам номера вече.
Когато съм на работа и обядвам в почивката си, аз знам, че си дошъл, за да споделиш твоята почивка с моята - нищо, че седя сама на масата.
Когато вечер пазарувам в магазина, аз знам че ти буташ пазарската количка след мен и мърмориш, че се бавя - нищо, че съм взела просто малка кошница, достатъчна за покупките на една самoтна жена.
Когато след вечеря гледам телевизия с чаша вино в ръка, аз знам че ти си ме прегърнал и от време на време допираш устни до челото ми - нищо, че съм се сгушила сама в единия ъгъл на дивана.
Когато си лягам вечер, аз знам, че ти лягаш до мен, галиш ме и след минути се отдаваме на бурен секс - нищо, че съм се завила през глава и плача, плача...

Бъди себе си.

2009-08-24T05:33:00.000-07:00

Смееш ли се или плачеш?
Към слънцето ли гледаш или към земята?
Протягаш ръце или ги скриваш в джобовете си?
Крачиш напред или отстъпваш назад?
Говориш силно или мълчаливо кимаш?
Със самочувствие излизаш навън или с глава, сведена надолу?

А как искаш да си нещо повече...

Подкрепят те или те тъпчат?
Усмихват ти се или те хулят?
Прегръщат те или те удрят?
Говорят ти или те псуват?
Подават ти ръка или те бутат?
Крачат редом с теб или те спъват?

А как искаш да си нещо повече...

Усмихни се!
Погледни към слънцето!
Протегни ръце!
Крачи гордо напред!
Говори така, че всеки да те чуе!
Излез навън и имай самочувствие!

Бъди нещо повече...

Нещото.

2009-07-23T07:54:00.000-07:00

Мисълта за едно голямо Нищо накрая на пътя е нещо плашещо. А ти цял живот щеш нещеш вървиш към него. Когато си близо до него сетивата ти го усещат и все пак няма накъде да избягаш, продължаваш целеустремено напред. Всеки завой ще е сякаш нещо долно, нещо неприсъщо, а голямото Нищо просто те тегли... И сякаш си обречен. Цял живот живееш, очакваш, стремиш се, преживяваш, запомняш, дори и забравяш, и накрая всичко отива на вятъра, издухва се като една незначителна прашинка. Постигаш неща, които през половината си живот си искал да постигнеш, имал си страшно силни усещания, които са ти останали за вечен спомен, и когато това НИЩО дойде, то просто ги изтрива и потъваш във вечен мрак...
Да, говоря за смъртта. Страх ме е от нея. Оставям настрани всички други малки или големи фобии, които имам като страх от височини, хлебарки, или разни дразнещи звуци. Това, което ме очаква накрая е най-голямата фобия. А има хора, които не ги е страх, не им пука, просто са спокойни. Как го правят? Мисълта, че някой ден просто ще изчезна от този свят, че тялото ми ще се разложи и ще изгние е някак си ужасяваща. Няма да мога да мисля, да виждам, да чувствам, да преживявам, и всички тези дребни неща, които изредих в началото. Може да ме мислите за параноичка, аз също гледам да не мисля за това постоянно, но когато се сетя и просто изтръпвам. Някак си ми се вижда нелогично някой да те дари с живот, да го оползотвориш по най-добрия или лош начин, да изкараш невероятни моменти, да обичаш, да мразиш, да познаваш толкова достойни и недостойни хора и накрая - просто спира всичко. Какъв е замисъла на цялата идея? Защото според мен това съществуване се обезмисля, и ако един ден просто изчезне всичко от главата ти като събрана информация и просто изчезнеш самия ти - ами, какво по дяволите?!
Не вярвам в задгробния живот, нито в прераждането, но ми се иска страшно много да е истина поне едното. Оставяш следа, но докога? Следите се оставят докато си жив, а не когато умреш... Не и такава следа.
Депресиращо, нали? Сетих се и реших да споделя, не съм депресирана, щастлива съм от това, което имам и което ми предстои да преживея, за това и ме е страх. Може да кажете, че е безмислено да се страхувам, защото някога ще стане, но аз се страхувам и ще се страхувам, и просто се надявам като ще става - да стане след ужасно много време.
Бла-а-а ... едно НИЩО.

Скитница.

2009-07-23T05:52:00.000-07:00

Отново е нощ.Вървя по улицата сама.Падат едри капки.Лицето ми е мокро,капките се стичат като сълзи по бузите ми.Ами ако наистина са сълзи?Не,не плача,вече нямам сили...Очите ми са сухи,толкова сухи,че даже и сълзите не могат да ги пропият.Вървя и гледам към земята.Нямам сили да вдигна глава.Не мога да позная обувките си - изцапани са с грозна кал.Усещам,че съм мокра,имам чувството,че се давя.Сега,с цялото си същество искам този дъжд да ме залее с всичката си сила и да ме заличи от тази нечиста земя.Вървя напосоки,не зная накъде,обикалям безцелно улиците на града.Всичко е толкова чисто и красиво,блестят светлини,насякъде нещо шуми.А аз не чувам и не виждам нищо.В сърцето ми е настъпила само нощ...Къде си ти сега?Защо не си до мен в този момент?Но защо ли питам,след като знам отговора.Ти си с друга,нея галиш,нея целуваш,нея,само нея...Не те е грижа за мен,какво правя,как се чувствам.Но няма значение.Ние никога няма да се видим пак.Може би някоя случайна нощ ще ме видиш да се скитам без цел по улиците на града.Не се опитвай да ме заговориш,няма нищо да ти кажа.Само ще те гледам със сърце,в което вечно ще вали.И ще боли...

Миг.

2009-07-23T05:36:00.000-07:00

Миг неизживян,
миг съкровен,
миг дългоочакван,
миг за теб и мен.

Чакаш ли ме още там,
където каза ми преди?
Или пък си вече тук,
и ме гледаш нежно отстрани.

Някъде над мен има светлина,
и сякаш чувам нечии слова,
как шепнат, викат и крещят,
че ти идваш, че си на път.

Миг закотвен,
миг сътворен,
миг за теб,
миг за мен,
Миг, миг непокорен...